Разказ за мен, една кола, една...[Надявам се, че ви хареса]

[xpl0d Профил]

...Вторият шанс не е толкова хубаво нещо!

Мен, ако питаш изобщо даже не попада в категория "хубави неща", какво остава за "толкова хубави"

Ари довечера чакам 6-та, 7-ма част

[Alexandriev Профил]

Това за диференциалите беше велико ! Продължавай в същия дух колега !

[goguma Профил]

Много добра история, спор няма

Предлагам от форума да съберем пари и да купим Е34-ка /нафтичка / и да я подарим на Ряпов за заслуги

Супер си, колега, имаш талант, реализирай го!

[STASEK Профил]

Много увлекателно пишеш. Очакваме 6 част!

[driver69 Профил]

Част 10
Викенд! Викенд! Добро утро, народе, по-точно, добро утро на мене си. И на нея, де. Обличам набързо поредните маркови парцали от гардероба и изчезвам. Пак ще правя закуска в леглото, обаче тоя път ще бъде в заведение. Взимам закуската и с едри крачки я занасям в кафенето на няколкостотин метра от вкъщи. Всичко е готово. Паля маратонките към вкъщи и пускам смс “Dobro utroo, aide da izlezem sled 2 minuti i polovina ” И бях там когато трябваше. Винаги е било така.
Хапнахме си френч кроасаните с кафето и говорихме за това как няма да се видим поне десетина месеца. Беше гадно, беше нечестно, но беше за добро! Това беше най-важното. Не прехдното, това, че ще сме разделени. Най-вероятно щяхме да намерим щастието някъде,... някога. Надявам се. Надявам се да мога поне нея да забравя. Другата явно няма да ми се получи, след като за малко не скъсах сребърната нишка заради нея, заради това, което се случи, нямаше как да успея да забравя всичко. Е, ако ме хване склерозата, ама т’ва е друго.
На връщане към вкъщи изскочи няква алфа напъната до дупка от пъпчив тийн, на когото размахах пръст, среден. Оня спря и реши да се прави на мутра, предполагам, та спря тоз и слезе, пита ме дали на него съм го показал тоа знак. Казах му, че друг педерас не виждам, засили се към мене и... се спря. Дали защото го хвана страх, дали защото си ходя с нож във вътрешния джоб, не знам. ‘Ма бързо си влезе в колата де, че и тръгна бързо. А ние си се прибрахме. Тъкмо се излежавах блаженно на мекия диван, докато до мене финото създание си чепкаше лаптопа(той моя лаптоп, както и да е) и ми звънна телефона. Някъв френд, дигнах:
- Здрасти, брат. Кажи?
- Ае, човек, аз съм във Варна в момента, ще може ли една услуга да ми свършиш, нямаше на кого да звънна.
- За к’во става дума?
- Бе дъртия отишъл в х-л “******” в центъра и влезнал да се разправя, понеже вчера цяла вечер повръщаше, та го нашамарили охранителите, може ли да им обясниш, че с бой не става?
- Може бе, що да не може.
То за този хотел, по-точно за неговия ресторант, беше необичайно да сервира гадни неща, но и преди съм го чувал т’ва...
Излизам, знам къде отивам, знам к’во ще говоря, знам к’во ще стане. Взимам от мазето тръбата, за по-сигурно, може да не повярват на т’ва дето разправям. Спирам, слизам и влизам, като подминавам двамата охранители с бърза стъпка. Скандалът се надига и идва управителят. Обяснява ми нещо и завършва с:
“кат не ти харесва яденето не идвай тука бе, смешник!”
и ми се пули. Ок, нека. Излизам и паля колата, като след няколко минути съм пред апартамента на бащата на тоз, дето ми се обади. Подадохме една жалба и остана доволен човека. Айде тая работа е отметната.
За обяд се върнах вкъщи, където ме чакаха някакви бутчета със сос. Вкусотия. Поблъсках във фитнеса и се върнах. Нямаше смисъл от вечеря, нямаше да пропилявам предполедния ни ден заедно с ядене.
С едно момиче, с което имахме уникални моменти заедно, имах някои неща, които обичах да правя. След нея, някои от тях все още ме кефят. Не е същото, но пак е уникално. Мда, да докоснеш красивото краче, меката й коса, идеалните пропорции, просто Тя, твоето момиче, което всички искат да имат, но то е избрало теб. Не си милионер, не си и син на милионер, обаче си ти. Не приличаш на другите. Не свеждаш глава. А тея, които имат милони – коленичат. Там, където е важен характера, психиката, там ти е силата. А има и такива, които са нищо – ни пари, ни акъл, ни характер. Припознаваш ли се в някой образ? Харесва ли ти това, че се припознаваш? ‘Щото мен ми харесва. Характера няма кой да ми го вземе, другото може. Само едно не си харесвам, едно не ми стига. Мога да мразя много, толкова много, че да горчи, но когато обичам... не мога да мразя. Мда, не мога. Мога да си казвам, че мразя даденото нещо, но не е точно така. Искам да го мразя, нещо такова, предполагам някои се сещат. Не е приятно чувство, не го пожелавам на хората. Мразя само този, който ми я отне. Сигурно сега тя си е вкъщи и гледа снимки, поне доколкото я познавам – прав съм. Но пък дали я познавам или си мисля, че я познавам? Ебати. Казах на тази, която е вярна, която имаше нужда от мен, че я чакам в БМВ-то. Седя вътре и си мисля ей тез’ по-горните мисли, та си вадя телефона да погледна нещо.
“nikoga nqma da te zabravq, dori da nqma smisyl nqma da se otkaja.”. Последният смс е това. Общо са към 150. 136 по-точно.
Двигателят почти е загрял, достатъчно, че да мърка като котенце. Тя се качи с елегантната си тъмносиня рокля в колата. Попита къде отиваме. Не исках да го прави. Исках да си кажа, че тя, изневерилата, не е уникална, че никоя няма да попита къде отиваме след като се качи в колата. Нищо. Казах, че не зная и тръгнах. Първа съвсем леко, втора, трета. Излязох от Хасково на пътя за Димитровград, оттам през разклона и към Харманли. На кръговото както бях на три хиляди на втора се сетих за това как се разхождахме посред нощ, когато се случваше и двамата да не можем да заспим. Излязох и дадох газ. До долу, изрева, после трета, по същия начин. Отидох на пета и забавих. На първото село скочих на спирачката и цъкнах авариини.
- Какво правиш?
- Хайде да покараш малко.
Сменихме се и тръгнахме. Бавничко, тя имаше книжка, аз не бързах. Спряха ни, естествено. Полицаят реши да се прави на отворен, каза, че е настъпала осевата и ще пише акт. Казах му да не се прай на луд и че на такъв ще го напра’я ако напише нещо. Пуснаха ни, тръгнахме си. Целта вече ми стана ясна. Отидохме в Свиленград. Вечеряхме, след това ходихме в една сладкарница. Мм, вкусотии. На връщане карах аз, понеже на нея и се спеше. Като заспа отново се замислих за всичко, как понякога толкова несправедливи неща се случват. 120 в едно село цъкнах и ми махнаха с палката, много добре застанали полицаи. Дадох газ и май не ми видяха номера. Не е толкова важно.
Прибрахме се благополучно. Легнахме си. Не спахме. Прегърнах я, целунах я, започнах да я галя, продължихме и докато се усетим бяхме на върха на удоволствието. Задъхани, доволни. И отново се сетих за преди. Не беше същото, тук беше нежно, бавно, предвидимо. Там беше друго, признавам, може би по-добро, страстно, непредвидимо. Може и да е тренирала, затова да ми е харесвало. Нещо като к**ва. Но ме съмнява, не знам защо. Знам, като се замисля, за времето, което бяхме заедно, я бях опознал. Дори да не беше на сто процента, пак беше достатъчно. Не беше такава. А може и да беше. Вече не мога да съм сигурен. Странно нещо е доверието. Принципите – също. Принципът е нещо, което не е като закона. Законът се нарушава, той е създаден от някой, за да контролира масата хора. Принципът си е лично твой. Ти си го създаваш, сам се порицаваш, ако го нарушиш. Но за разлика от закона можеш да имаш повод да го нарушиш и този повод ще бъде приет от тебе си. Взех си телефона. Цъкнах смс. Исках да погледна старите.
“Zdravei, svobodna li si utre kym 6? Nqma da spa dokato ne mi otgovorish …” - аз
“Poprincip ne sym, no za teb shte naprawq izkliuchenie” – отговор.
“Beshe mnogo hubava, vinagi li si taka ili samo dnes beshe s unikalno tqlo?” - me
“Mersi. I ti si mn dobre, naistina li trenirash ot sedem godini?” – she
“Dam, treniram. Ne znam shto, prosto treniram. No ti hodish po poveche sastezaniq ”
“Obicham saztezaniqta” – she
“Veche i az :p”
“:) Radvam se. Do utre, az shte lqgam, nz poglednal li si, ama e tri i polovina.”
“Chestno kazano, kogato mi e kef ne me interesuvat podrobnostite . Leka nosht, do utre”
“Leka, nadqvam se da doidesh po-ranko ”
...
“Naistina li?” – me
“Obicham te, ne iskam nishto osven da si do men.” – she.
И така нататък. Май сме си прекарвали хубаво, а? Сигурно. Свърши. Хората сме интересни създания. Понякога искам да съм като назобените копелета. Да търся нови жетрви, които да чукам и да не се интересувам от маловажни неща като това, обича ли ме аджеба...Обаче не съм. Мисля, че съм нещо повече. То всеки си мисли, че е нещо повече от другия. Затова е обективното оценяване. Обаче за душата нема оценки. Няма критерии.
Погледнах я. Идеалът за жена за повечето хора. Красива, почти перфектно тяло, много умна, от всичко по много. Заслужаваше да бъде щастлива. Преместих се малко по-към нея, прегърнах я, целунях я нежно по врата, тя се размърда, промълвих “Стой, мила” и се отпуснах до нея. Тя се облегна на рамото ми и продължи да спи. Постоях с отворени очи още няколко минути и аз също заспах.
to be continued...

Част 11

И знам, че пак за това ще се сетя. Пак за това ще мисля. Нямам избор, дори не пробвам да спра. Няма смисъл, това е все едно наркоман да не мисли за дрогата. Алкохолик за бутилката, к**ва за дрешките. Тя сега си е вкъщи, спи, сънува нещо хубаво и така. Четири и половина сутринта е, няма к’во друго да прави. И аз де, но това е друга тема. Извадих си лаптопа. Разгледах мобилето. Не исках кола, която да замени старата, която да замени нея. Разгледах същите на части. Набелязах няколко, знаех къде е моята.
Облякох се и отидох да я видя. Тя стоеше там. Фаровете ме гледаха накриво, сърдито, а тя – цялата намачкана. Нямаше какво да й се направи. Щях просто да я заменя. Връзката с колата щеше да бъде с някоя нова. Както бях в Е46-цата разгледах обяви. Видях я. Същата, само че сребриста. Звъннах на човека, от Монтана беше. Някакъв сънен глас ми се обади.
- Моляя?
- Бе едно БМВ да продавате?
- Бе продавам.
- Състоянието какво е?
- Като за четири и половина сутринта е перфектно. И през деня е перфектно.
- Довечера към единайсе и половина. Чао.
Затворих. Сигурно си помисли, че го бъзикам.
Върнах се вкъщи и пак легнах. Беше малко преди шест. Легнах си.
- Хей, къде отиде, липсваше ми.
- Тук съм, мило. – и целувка.
- Седем и половина ще ставам, да те будя ли?
- Само ако искаш да правим нещо приятно.
- Ок.
Захърках и верно след малко ме събуди. Седем и половина де. Правихме к’вото правихме, беше добре, за последно, исках да го запомни, постарах се. Три пъти се постарах. След това станахме и стягахме багаж. Минахме през хиляда и един магазина, за да купим още повече ненужни джунджурии, че и да се вместим в два куфара. Не куфар кат’ куфар, ми куфаар. Като на Е30, от ония дет’ гледат лошо и са само ламарини и ръжда, багажника. Толко’ голям всеки. Дали щеше да има място за нас в колата не знам. Полетът беше в седем и половина вечерта, а до два следобед бяхме стегнали багажа.
- Какво ти се прави?
- Не знам, мислех че ще искам да правя нещо конкретно, а сега просто искам да съм някъде с теб и да имам спомен.
- Хмм, искаш ли просто да си кибичим?
- Да, за това говоря, да седя с теб, да запомня всичко твое.
- То едно да запомниш е достатъчно, така разправят.
- Вярно е, обаче искам всичко.
- Оокей, няма проблем.
Седяхме, тв-то, прегръдки, малко в нета инфо и така... В четири и малко бяхме в колата, а тя – прилично загряла. Настъпих стабилно. Държах и ръката, нали искаше спомени. Прелетях до Пловдив, попитах я дали се страхува. Каза, че ми се доверява и няма проблем, повече я плашело неизвестното в Англия. Успокоих я и вече бяхме на магистралата. Газта почти до долу, 180, малко след 6:30 бяхме в София. Седем – на летището. Стояхме на терминала, в седем чекираха багажа и ги качиха в самолета.
- Ще ми липсваш. Не ме забравяй, моля те. Обичам те! – и се разрева, никога не са ми били приятни раздялите е по тая причина.
- И ти на мен. И аз те обичам, мило! И винаги ще те. Но искам да знаеш едно. Разстоянието отчуждава. Намери си любовта, обичай! Не мисли за мен, бъди свободна, искам да си щастлива, заслужаваш! Обаждай се! – и я изпратих.
Видях как самолета излетя. Стана ми малко тъжно, познавах я от толкова време. Отидох в колата. Не запалих, просто слушах музиката. Рап, отново. Описваше донякъде положението ми, просто не беше толкова подробно. Дадох газ към Монтана. Пристигнах в десет. Намерих го тоя пич, казах му, че ми харесва и я взимам. Намерихме къде да я прехвърлим срещу леко доплащане и вече имах кола. Ма нямах кой да я докара. Спазарихме се с него да я докара, като после го върна с Е46-цата. Обаче се качих аз на нея, той на червената, да видя върви ли. 525 те де йес. Вървеше, поминаваше двеста. Добре, доволен съм. В Хасково бяхме в три през нощта. Паркирахме я, сложих едно надписче с фамилията и една палка(декорация, един френд моторист си я беше взел от една патрулка), напалих бензинката и айде същото упражнение. Сигурно към сто литра гориво и повече за един ден съм докарал.
Върнах се пред блока. Запалих новата стара кола и се поразходих в събуждащият се град. Взех си от автомата до Килера кафе и пообиколих. Изпратих смс-ите, разбрах се с пича за вилата, направих за храната списък, едно момиче щеше да я приготви и така. На дунав за малко да сваля двигателя, понеже не видях светофара. Спрях на червено и тъкмо се чудех колко точно ще спа, като видях отсреща едно тяло в черно кожено палто. Познах и палтото, и тялото. Палтото беше от един доста добър магазин, а тялото – пак много добро. Огледа се, но не ме видя. Много ми беше интересно къде отива и затова леко я проследих. Добре, че вадеше походка като бързоход и първа без газ беше идеална. Влезе в един кабинет, докторски. Излезе с някаква рецепта. Интересно. Наблизо имаше аптека и влезе в нея, излезе с една издута чантичка. Спрях колата, загасих двигателя, освириха ме, показах пръст и слезнах. Влязох в аптеката.
- Добър ден!
- Добър ден, какво ще обичате?
- Какво взе момичето.
- Не мога да ви кажа.
- Ей ти двайсе причини да ми кажеш – подадох хартийката.
- Успокоителни, силни.
- Ок. Довиждане!
- Чао!
Запалих новата и се върнах вкъщи. Легнах да спа.
to be continued with longer story...

Част 12

Кой сега до теб заспива, кой целува ус’ните ти... Наспах се, преживях едни пет дни, в които правих нищо, ходих на няколко места да свърша малко работа с френдове, не за работене. И дойде събота. Станах в седем и половина, понеже трябваше да си организирам нещата. За капак на всичко докато си пиех кафето завалЕ. ‘Ма много, за час изсипа толкова, че да разкаля всичко, то не беше и изсъхнало много, де. Запалих тедееската и отидох до къщата. Малко беше “почистено”, та зачистих, поне имаше прахосмукачка, другото кофа вода и палка. От гледна точка на техника – много добре. Голям телевизор и стерео уредба, много мощна. Кеф. Имаше и бас за кола, правен, вързан отделно с филтър, явно имаше изход за колона с всички честоти. Взех си двете торти от “***”, бе от афродита си ги взех, к’во се прая. Много добри. Закарах ги и тях там, сложих ги в хладилника(и той много добре, двукрилен). Момичето, дето щеше да се занимае с храната, ми се обади да я забера. Малко преди 11:15. Взех я и я оставих в къщата. После – към магазина за мезета. Добре се движи новата количка, не мени обороти, доволен съм. Стана малък инцидент, на кръговото за Димитровград един пристигащ от там реши, че е с предимство, а ескортчето не успя да спре и ме посгъна, преден десен калник. Спрях, излязох, обсъдихме инцидента и оня реши, че не иска да вика кат и си ми плати калника.
На обяд вече бях оцапал порядъчно сребристата боя, а организацията беше готова. Оставаше храната и съм готов, който нямаше кола щях да го закарам и така. Ходих до вкъщи, до Авеню не видях една жена с А-класа и предполагам и изкарах всичкия акъл, минах на сантиметър, то си бях с предимство де. Спрях пред нас и като заключих БМВ-то, получих смс. “Be ti neshto na otvoren li sa praish we, naish chi shi te skapq?!”. Добре, добре. Нека ме скапе, немам нищо против, ако се беше подписал можеше и да се поуплаша. Малко си промених мисленето след случката с колата, разбрах колко крехко нещо е живота и как трябва да се радваме всеки път, когато сме скапани... от фитнес.
Повъртях се вкъщи, повъртях се, па си излязох. Разходих се с колата. Отидох до самолетната писта(до Малево). Като излязох от града дадох газ. На четвърта, изпънах до 160. После пета и оставих темпомата на 120. И след няколко минути пристигнах де, беше малко кално, обаче мечка страх, тедеес не страх. Излязох на пистата, имаше една нисичка Хонда, явно беше отишла да се замери, обаче нещо стояха. Качих се на пистата.
- Здравейте, момчета. Върви ли Хондата?
- Бе тя върви, ама сега като се изваля и не можем да излезем.
- Спокойно, ще в дръпна, няма проблем, само да не закачите.
И ги издърпах, благодариха ми, то и без това се чудех к’во да правя. После пак на пистата и направих десетина обиколки. Припомних си полицейското. После излязох и се прибрах. Изкъпах се и в 6:00 бях облечен. Нямаше кандидати за закарване до мястото, дали някой щеше да дойде бе? Слушах една тъжна песен в рап-стил, показваща много точно положението ми с жените. С жената. Не с тях, тя беше различна. Взимаше успокойтелни, вече. Незнайно защо. Досещах се, по-точно си мислех, че заради раздялата ги взима. Погледнах си часовника(този в колата по някаква причина не мърдаше от шест и половина, като на царя показалката), шест и двайсет. Постоях още в колата пред вилата. Помислих, не ми хареса идеята и излязох от колата. Заключих я и отидох да огледам какво беше направено в мое присъствие. Храната беше суупер, обаче в този момент устех, че съм забравил най-важното. Храната за душата на народа, пиенето. Газ на дъртата Е34-ка и след точно 20 минути бях донесъл три кашона различни видове градус. Оставих ги да се охлаждат в хладилника и почна чакането.
7:15 започнахме.
- Оо, оздравя ли бе, кога смачка колата, кога оздравя. Ай честито и вече само безавариини, брат!
- Мерси, на тебе също. Аре влизайте всички де, к’во седите на вратата?
Влязоха повечето ми приятели, в осем и малко се бяхме събрали всички. Някой носеха подаръци, други правеха настроението, бе перфектно. Усилихме уредбата, радио “Веселина”, не сме изтънчени персони. През песен поздравяваха компанията.
Кефех се, подмина девет. Предложиха ми да пусна рап, не знам дали щото знаеха, че ми е любим стил или верно имаха желание, ма пуснах, по-добрите песни за купони. Баса дънеше яко. До единайсе’ наближихме пика на купона. Излязох малко навън с един френд.
- И ся к’во? – задавам ни в клин, ни в ръкав съвсем неочакван въпрос.
- Кое?
- Ми чудя се к’во ши правя от тука нататък.
- Ш’си подредиш живота. Пък аз ши си налея една водка.
Поседях малко на чист въздух. Погалих на човека кучето, дворчето си беше добро. Тъкмо влязох, понеже ми стана ‘ладно и се звънна. Излязох, не видях никого. Светнах прожектора. Познай кой беше там. Тя. Мхм. Отидох до вратата, виждах я през пръчките на железата. Не продумваше. След няколко секунди:
- Исках... искам... радвам се, че оздравяваш.
- Тялото се възстановява, доверието не.
Отворих вратата.
- Влез, студено е.
- Дойдох само за това, не бъди студено любезен.
- Кой те докара? Влез!
- Дойдох пеша. Исках да се уверя, че се оправяш. Няма да стоя много, не се притеснявай.
- Не съм притеснителен човек. Пък и партито не е само за приятели.
Изпратих я вътре, след няколко минути влязох и аз. Не я видях, налях си едно уиски. Малко. Много малко. Не сложих лед. Взех си и една чинийка фъстъчки, кошничка по-точно, най-точно не знам как се нарича. Нямаше да седна, не ми се седеше. Не бях вечерял, не бях гладен. Понеже беше доста голямо помещение имаше няколко дивана, оформени като сепаренца, П-образни, разделени. Нещо като кафене с дансинг. Тя къщата си беше за това направена, мислена. Седнах при една компания от две двойки приятели. Изпих уискито. Отидох да си взема сок и се запътих отново към чистия въздух. Видях я, седеше на крайния диван. Някакъв пич, който не се сещам да съм познавал някога, я заговаряше леко неуспешно. Изчаках го да се махне, нямаше да й преча.
- Ако се стопли, ела за малко навън.
Излязох. Отидох на двора, беше леко тъмен, но в градинката имаше маса и столове, за през лятото. След няколко минути и тя излезе. Видя ме и дойде.
- Знам, че те предадох. Не заслужав...
- Млъкни. Ще те питам няколко неща. Колко пъти?
- Веднъж, знаеш кога беше. Не те лъжа.
- От колко време се виждате?
- Четири пъти се видяхме общо, за което много...
- Помолих да замълчиш. Обичаш ли го, какви са чувствата ти към него?
- Не. Не съм го обичала, беше моментно изкушение, сега го проклинам, но е късно. Не мога да обичам друг, освен теб. Просто мислех, че това, което ми казва е истина и се изкуших.
- Какво ти каза, че да ми изневериш? Не се ли държах добре. Друга няма да получи това, което ти получи.
- Ти беше перфектен. Още си, завиждам на следващата. Просто той ме излъга, казваше, че ми изневеряваш, правеше се на добър, че ме защитавал от теб, от лъжи, после разбрах колко всъшност съм сгрешила...
to be continued...

Част 13
- Замълчи. Виж звездите. Те са една до друга. Не мърдат. Не изпитват чувства една към друга. Просто са си там. Една загасва, друга изгрява. Няма чувства. Различаваме се.
- Какво искаш да кажеш?
- Че при нас има чувства, “човешкия фактор”.
- Пак не те разбирам. Може ли да ти кажа само едно нещо?
- Кажи, да.
- Повече няма да погледна друг. Ако искаш ми прости.
Поседяхме още малко, гледащи към озареното небе. Толкова далеч от нас, същевременно толкова близо.
Исках да си спомня какво беше преди, макар че в съзнанието ми веднага изникваше ясният спомен.
- Ще дойдеш ли с мен?
- Разбира се.
Не попита къде. Нямаше значение. Влязох вътре, намалих почти докрай музиката и казах:
- Другарки и другари. Сега е полунощ. В три часа ще ядем торта, не препивайте! Извинете ме за малко.
Излязох. Прекосихме двора, отворих вратата и я изчаках да излезе, възпитан съм да бъда джентълмен. Запътихме се към колата. Погледнах я, беше с червена тънка рокля. Трепереше. Свалих си якето и я наметнах.
- Мерси.
Качихме се в БМВ-то. След няколко минути бяхме на кръговото и на пътя за Димитровград. Фаровете осветяваха всяко камъче на пътя.
- Сещаш ли се какво правим?
- Аз си мисля колко хубаво ни беше. Как ставахме посред нощ и ходихме някъде, без посока, без цел. Просто така.
- Да. Това си припомням. Май ни е било хубаво?
- Беше уникално.
След няколко минути със 160 стигнахме до Димитровград. Поразгледахме спящия град и повъртях из улиците. После Стара загора. В един бяхме там. Повъртях се и в града с правите улици и тръгнахме наобратно. Нямаше музика. На моста в Димитровград тракаше предницата. Добрата, стара петтица. После излязох на пътя към Хасково. Беше празен.
- ъъъм? – т’ва бях аз
- Да?
- Знаеш ли, остани с мен до утре.
- Не ме ли мразиш?
- Мразя постъпката ти.
- А мен?
- Стига пита. Ще останеш ли?
- Разбира се.
Хванах я за ръката и настъпих.
В два и триисе бяхме в къщата. Хапнахме торта, после купона продължи – музика, някой беше взел още кашони пиене, дадох на момичето кинти да му плати и... се кефех. Седях с нея. Говорихме си, излизахме навън, там беше по-спокойно. Към пет беше втория час пик, всички бяха пияни вече. Аз почти не бях пил, онези няколко глътки уиски. Отидох и си сипах едно голямо. Изпих го на екс. Върнах се с второ. След няколко минути отидох за два сока. Като се връщах усетих, че ми е приятно замаяно. Кеф.
Тоя същия пич пак се въртеше до нея. Тоя път щях да го изгоня. Обаче на половината път видях как си тръгна, запъти се към вратата, явно и на него му е дошла в повече атмосферата. Добре, няма да го гоня, даже е плюс. Нещо се олюля моето момиче, беше толкова красива в роклята си. Обаче се свлече плавно на дивана. Усетих, че нещо не е наред. Изтръпнах. Изпуснах уискито. Затичах се. Бях почти до пейката. Чух глухо звук от счупване на стъкло. Отидох до нея. Видях петното кръв. Малко под ребрата. В корема. Изкрещях. Всички се обърнаха, някой спря музиката.
“Х-в-а-н-е-т-е гооооо!!!”. Някой се затича, всичко беше като на забавен каданс. Някой тичаше към мен. Някой грабна телефона си да звънне за линейка. Превързах я с якето, доколкото можах за няколко секунди с треперещи ръце. Понесох я към БМВ-то. Тичах възможно най-бързо, пак ми се струваше бавно. Моментално изтрезнях. Цъкнах алармата тичайки. Сложих я да легне на задната седалка и скочих на шофьорското място. Запалих. Някой се качи до мен, един бивш съученик. Първа и газта до долу. Прелетях през черния път. На едно място колата отскочи и в един камък счупих бронята. Излязох на Раковска. Едва взех завоя долу към болницата, гумите не бяха много хубави. До “живакова” ми махна полицай. В огледалото го мернах как тича към патрулката. 140. Спирачки, ръчна. Понесох се, нямаше да стане идеално. Задната броня. Пак добре. Пича веднага отвори, понеже тоз до мене изкрещя “Спешно умирааа!”. “Не умира, не умира.” Само това си помислих. Спрях, ръчната и я понесох към спешното. На стълбите се спънах, но не паднах. Ритнах вратата, сложих я на една носилка и след секунди дойде доктор. Не знаех дали е в съзнание.
- Ще се оправищ! Не се предавай!
Влязоха в операционната, единият доктор застана пред мен и не ме пусна. Каза да почакам малко. Защо се случи това, псувах се, че не го изпъдих още в началото. Обадиха ми се, че са го изпуснали и е бил на мотор. Кросов. Само това видели. Ритнах столовете в чакалнята. Разпиляха се. Само да чакам. Само това, нямаше какво да направя...
to be continued...

Част 14

Цяла нощ чакане. Нищо. Излизат, влизат. Мълчат. Не питам. Страх.
“Приключихме, колеги...” – казва го човек на средна възраст с престилка, който си сваля ръкавиците и затваря вратата на операционната. Чудя се дали да го попитам нещо. Докато се чудя излизат двама с носилката и я бутат към реанимацията.
- Как е? – питам плахо.
- Попитайте хирурга, но все още е много рано да се каже.
Тичай след хирурга.
- Здравейте. Как е тя?
- Не мога да кажа. Не се е събудила от упойката, изгубила е много кръв, не се знае нищо. Всичко зависи от нея сега.
- Мога ли да я видя?
- Не. Не е добре за нея, трябва да е в стерилна обстановка.
- Добре. Дръжте ме в течение и ако мога да помогна с нещо казвайте!
- Роднина ли сте?
- Не.
- Приятел?
- Нещо такова.
Запознахме се с доктор Иванов. Хирург. Нямаше много кво да правя
“Анастасия. 18, хасково...” Пишеха и картона. Отидох да си взема закуска от Кауфланд и се върнах бързо. Някакви цигани се караха с един доктор пред отделението. Ебати – когато ти трябват докторите си свит, а после ебати отворения. Нещастници!
Седях на стола. На всеки половин час ме информираха за промени в състоянието. Задрямах. Смс.
“Kazah ti, chestito. Badi shtastliv.”
Не. Не можеше да е верно т’ва. Бавно се надигна чувството за омраза от дъното на душата. Отидох до мтел и проверихме номера. Прима на някъв ‘сиганин. Нямаше смисъл да го питам кой го е купил. Върнах се в болницата. Минаха приятели, поинтересуваха се.
Помислих си к’во да правя. Все имаше кой да се погрижи за нея, ако я оставех. К’во толкова, има кандидати бол. И по-добри от мене. Но нещо ме спираше. Ако някой ме оставеше мен така, щях да го намразя искрено. В трудните моменти се познават истинските хора. Когато имаш последната М-ка е ясно, че ще имаш “приятели”. Когато обаче смачкаш Е34-ката си, тогава ще видиш имаш ли приятели.
Мда, явно имах. Странна работа – в един момент пиеш уиски и си мислиш, че нещата може да се подредят, в другия – става нещо неочаквано. Съвсем неочаквано.
Изпаднах в мисли за това как тя ще се събуди и ще изживеем отново всичко, без края и последвалите събития. Беше хубаво. И нереално, мислех го, загледан в тавана на чакалнята.
- Брат, къде си? – обадих се на един приятел, който винаги е вършел работа.
- Тука цъкам в нета. Как е Ан?
- Зле. Нищо не се знае.
- Не минах да я видя, знаеш, че не мога да влизам в болници.
- Споко е.
- Дай некъде да се разведриш да ходим с баровците?
- Да ти кажа на нищо не ми се ходи. Щях да предложа да се напием, обаче се разубедих.
- Окей. Надявам се бързо да се оправи. Звъни ако има нещо.
- Ок.
Извадих си ключовете. Разгледах ги. По-точно ключа от колата. Парче желязо. Както и самата кола, съвкупност от смазани парчета метал. Но имаше душа. БМВ. Връзка между колата и шофьора. Беше до теб като истински приятел, когато се нуждаеш от нея.
Влязох вътре. Пуснах музика. Увеличих много. Запалих. Исках да забравя за момент. Настъпих. Из града. Ръчна на завоите. Хората ме гледаха. Тоя полицай снощи като разбра за кво става въпрос си тръгна. Върнах се след петнайсетина минути, нямах настроение за нищо. Взех си голямо кафе от автомата пред болницата и пак седнах в чакалнята. Влязоха тумба мургави. Крещяха трудноразбираеми глупости. След малко си тръгнаха. Чух алармата, единия беше решил да се прай на мъж като ритне колата. Не му обърнах внимание. Пък и бяха трима мъже от тях, така че щях и аз да полежа.
Влязох при стария волан с немалък диаметър. Пуснах си кингсайз. Исках нещо да думка. Всички болки се бяха събрали в мен. Тяло, глава, душа. Уши, нос и гърло дето се вика. Докторът почука на стъклото. Спрях музиката, отворих вратата.
- Има ли нещо, докторе?
- Ами трябва да претърпи втора операция, но има риск за живота й.
- До колко време трябва да се вземе решението?
- До 12 часа.
- Каква е операцията?
- На сърцето. Предкамерна кла...
- Няма да ви разбера, дори да обясните. Кой екип е най-добрия в България?
- София, Пирогов.
- Как да я транспортираме?
- В нейното състояние не е препоръчително.
- Как да я транспортираме?
- На ваш риск ще е. Колкото по-бързо пристигне – толкова по-добре. Подготвена линейка нямаме.
- Мога да взема бус.
- Добре, колегите ще го подготвят. До час да сте тук.
Добрем. Намерих Единственият 200 коня бус тук. Наех го, със собственика се разбрахме. Подготвихме го, единственото условие беше аз да карам. Натовариха всичката техника от една линейка, казаха много да внимавам понеже била скъпа. Качихме я и тръгнахме. Гледах да не друса и въпреки това да карам възможно най-бързо. До Пловдив беше зор. Малко преди да вляза ме спряха. Искаха да ме задържат, понеже съм нямал книжка, но се оправихме с хората. Хора са все пак. И така – в един бях на магистралата. 190 без проблем. Стигнахме. Два и двайсе.
Качихме я в болницата, лекарите я поеха. Разбрахме се за най-добрият екип. Кинта. Цифра. Казах им, че няма значение. Само да имах парите, щеше да е добре. Не ми достигаха три хилки. Не беше голям проблем. Щяха да се намерят. Трябваше да платя след интервенциите. Стана ми лошо, толкова болни на едно място. Толкова тъга, притеснение. Въздухът беше гъст. Чаках. Цял ден това правех общо взето. Надявах се. Исках. Не мислех за това, което ми беше причинила. Сега не беше важно. Изобщо.
Sms.
“Malko mi e guzno. Ne svyrshih rabotata perfektno. Haha.”
Лайнар. Ще го намеря. Сега обаче не ми е той проблема. Не мога да мисля за едно и да върша друго. А за друго не мога да мисля сега.
Екипът излезе от операционната и я закараха в реанимация. Когато мина покрай мен я хванах за ръката и казах “Ще се оправиш, обещавам.”. Влязоха в реанимацията и не ме пуснаха. Говорих с главния хирург.
- Как е?
- Много й е тежко състоянието, не мога да кажа нищо все още.
- Има ли опасност?
- За живота й? Опасявам се, че има. Но сега не можем да направим нищо, зависи от нея, ще чакаме да се събуди.
“Ако се събуди” – мисълта пробяга в главата ми и веднага я пропъдих като болен лидеров просяче.
Отидох в буса. Трябваше да го върна, но вече беше десет без малко. Намерих си къде да хапна. Тръгнах към вкъщи. В дванайсе и малко бях там. Запалих тедееса и пратих смс на собственика на буса откъде да си го вземе и къде са му кинтите и ключовете. После пак към Пирогов. Спеше ми се. Много. Взех си кафе от ОМВ. В три през нощта бях там. Нямаше подобрение. Отидох в колата и се опитах да поспа...
to be continued

Част 15

Двигателя боботеше. Вътре беше топло, отвън – едва ли повече от нула. Шест и половина. Понеделник. Не, не беше обичайно начало на обичайна седмица. Излязох. Студът се впи в тялото. Сложих коженото горнище с мека подплата. Влязох в болницата. Очаквах развитие. Нямаше, попитах нормално ли е да не се събужда от толкова време. Отминаха въпроса и ми казаха, че е стабилизирана и мога да я видя.
Влязох в стаята. Пиип. Пиип. Познат звук. Бавен пулс.
-Здравей... Знам, че не си добре. Ще се оправиш. Обещавам. Аз ще съм тук, няма да те оставя. Всички питат за теб. Търсена си, хах. Искам да се събудиш, разбра ли. Помниш ли преди? К’во си говорехме. Сигурен съм, че помниш. Ще го направим, всичко това. Искам да си пак до мен, пак ще тръгваме посред нощ нанякъде, без посока. Никой няма да ни пречи. Обещавам.
- Господине, не бива да я натоварвате, ще ви помоля да излезете.
- Окей. Само секунда.
Целунах я по челото. Погледнах я. Безпомощна, легнала на леглото. Слаба, крехка, красива. Тя. Беше там, отново тази, която аз познавах, с която бях заедно. Чиста. Нежна. Трябваше ли да се случи нещо такова, за да оценя какво е било? Не знам и не искам да знам...
Излязох. Излязох на студа. Да, студено беше. Може би ако беше топло щеше да е по-различно? Може би. А може би не. Поне толкова рано беше по-чист въздуха. Влязох в колата. Там беше топло. Отворих прозорците. Имаше 60-тина литра нафта. Излязох на магистралата. 90. Халогените и дългите бяха пуснати, не знам защо ги пуснах. Леденият вятър се врязваше в лицето като трион. Не ми пречеше. Беше един отватителен сън, но реален. Не, всъшност беше отватителната реалност.
Стигнах Пловдив. Обърнах, не спрях. Не си чувствах лицето. Затворих прозорците. Върнах на четвърта и изпънах докрай. Малко над 170. Настигам някакво Е36, черно, с надпис на форума върху задното стъкло. Мигам му. Махна и отстъпи. Не мислех да настъпвам. Продължих със 130. Пак бях в София. Градът се беше събудил, задръстването се разкъсваше вече. Беше 9:45. Закусих в едно заведение. После си взех тройно кафе и пак към познатото място... Звънна ми телефона. Познат номер.
- Здравеей. Или хай.
- Здравей. Как е в Англия?
- Добре, супер даже! Нещо си унил или още спиш? Как мина партито, напихте ли се?
- Не точно. Стана нещо.
- Какво е станало?
- Ще ти пиша в скайп. Дълго е. Като си свободна ми цъкни и ще ти разкажа. Как е времето?
- Студено, при теб?
- И тук.
- Ок, аз ще отида малко навън и ще ти пиша в скайп.
- Ок. Приятна разходка.
- Мерси. Чао.
Влязох в двора на болницата. Стоях в колата. Разказах по скайп на момичето какво е станало. Как стана. Припомих си го, което още повече ми вгорчи деня.
Пак влязох при нея. Пак лежеше. Не помръдна. Гледката не беше хубава, подържах й ръката малко и излязох. Беше ми нервно. Притеснявах се. Не можех нищо да направя, това ме нервеше. Броните на колата ми напомняха случката всеки път, когато ги погледнех. Не се сърдеше, знаеше, че не я ударих от простотия.
Стоях вътре, различни мисли идваха и си отиваха. В такива моменти си безпомощен.
Отидох до един фитнес. Беше добре. Блъсках крушата няколко часа. Изкъпах се и си тръгнах. Добре, че в колата винаги имах малка чанта дрехи и един чифт високопроходими обувки. Не знаеш к’во може да стане. Както сега. Не знаех колко ще остана. Нямаше проблем да се върна за дрехи, но нямаше и да го направя. Завъртях към болницата.
Влязох вътре. Луминисцентните лампи светеха в бяло. Загатваха за ужаса, които изпитват много хора тук. Не излизат. А лампите само загатваха за това. Представих си ситуацията. Как докторът казва, че са изпуснали пациента. После как казват на роднините. Носят бавно. Не, нямаше да се случи. Не на мен, на нея нямаше да се случи. Не ми се мислеше за това. Тя, може да сме се карали, но никога не съм й пожелавал такава участ, дори не съм си го помислял. Мислех да трепя тоя келеш, но нея – не. Не мога. Не бих.
Но ето, че понякога става това, което дори не сме си помисляли. Става немислимото. Да се бяхме намразили, щеше да ми е по-добре. Помолих да вляза. Пуснаха ме, казаха че мога да постоя половин час. Благодарих им и влязох. Седнах от дясната страна на леглото, там беше мониторът с пулса и другите фактори(кръвно, има и други, само ги мернах). Хванах и ръката. Беше топла, може би заради лекарствата имаше леко температура. Стоеше без да помръдне. Напомни ми за това как се правеше на дълбоко обидена, когато се скарахме. А после идваше и сядаше до мен. Не говорехме. Просто я прегръщах и някой от нас казваше “Извинявай!”. Не, сега нямаше извинявай. Аз седях до нея, не знаех дали ме усеща. Надявах се. Отново не говорех. Докоснах я по тялото. После я погалих. Спомних си много неща. Как беше различна. Как се запознахме. Как тичах след нея. Как се скарахме малко по-сериозно и после стоях пред дома й. Тогава задуха вятър и започна да вали. След половин час по тениска на дъжда ме пусна вътре. И пак не каза нищо. Направи чай, а аз я целунах. След това свалих мокрите дрехи, нейните също. И правихме секс за сдобряване. Мда, беше си тя. Единствена, уникална, моя. Трепна. Пулсът й се забърза за малко, а ръката й трепна. Помислих си как ей сега ще се събуди и ще избягаме от болницата. Наивно, разбира се. Но в такива моменти се нуждаем от точно такива мисли. А след това разумът заговори. Как е било рефлекс, как не е било нищо важно. Но надеждата остана. Това бе важното. Надявах се да се оправи. Не исках нещо повече, не исках да сме щастливи заедно, просто да се оправи. Не можех да не се притеснявам за нея. Погледнах си часовника. Беше минал половин час. Трябваше да тръгвам. Изправих се. Колко щеше да е хубаво да я хвана за ръка и да я отведа. Нежно я целунах и казах “Ще се оправиш! Аз съм до теб.”. Не можех да измисля нещо смислено. Излязох, а лампите отново ми напомняха за филм на ужасите.
Качих се в колата. Трябваше да ям и да си намеря хотел...
to be continued...

[vankatagsi Профил]

Историята е уникална! Това реален слуай ли е?

[xpl0d Профил]

Предчувствах просто, че в тази серия ще яде хурката мадамата
Да видим утре вечер по същото време какво ще става в седми езипод
Готин сериал става, колко сезона си му замислил

[driver69 Профил]

Част 16

Ставам рано, не ми се спи. Въпреки, че мястото е добро, сънят не дойде. Мия си зъбите, оправям се и слизам долу. Закуска – шунка, чай и няк’ви други работи. Хапвам набързо, пропускам чая и си тръгвам. Плащам на рецепцията. Младата служителка ми се усмихва, вижда личната карта и другата, до нея. Кредитната. Гледам безинтересно. Навън е студено, през нощта е валяло. Студеният Е34-поглед намръщено ме очаква. Цъкам алармата, мигачите мигат блажено, знаят к’во следва. Паля. Чакам да позагрее под звуците на бг рап-че. Тези кинтите намалят. Трябва и да платя на болницата. Лошо. Ще трябва някой да ми даде на заем до следващия месец. След малко съм в познатия двор, познатата сграда. Всичко вече ми е познато, макар че не ми се иска.
Слизам от колата. Заключвам, като оставям двигателят да работи. Нека стои. Вадя едра стъпка и се надявам да има радостна новина. Малкото сън все пак ми се е отразил положително. Малко преди стълбите ми звъни телефона. Изписва се номерът на доктора. Цъкам на червената слушалка. Адреналин, пулс. С няколко скока, пренебрегвайки ребрата, съм вътре. Малко спринт и съм на крачки от стаята. Докторът ме поглежда с тъжно изражение. Не смея да попитам, накрая откъртвам едно сподавено “Как е?”, а отговорът дойде след няколко секунди.
- Ми исках да ти кажа, не знам как ши го приемеш, обаче... тя се събуди.
Как се почувствах в тоя момент? Хмм, все едно да се разминеш със самосвал на косъм. Не, по-силно. Но не може да се опише. Какво би почувствал наркоманът, когато му кажат, че вече дрогата е фри от закона и струва стотинки? Нещо такова...
- М-може ли да вляза?
- Може бе. Само не се заседявай много, че ми харесва мацката.
- Добре, докторе.
За човек на видими петдесет имаше доста чувство за хумор. Влизам бързо. Виждам я. Там. Нещо се спичам, незнайно защо. Тя се усмихва. Тя бе, тя. Отново, след толкова време. Сядам до нея. Не казвам нищо. Само се усмихвам, като бившата министърка.
- Хмм. А мислех, че ще ми е скучно. Добре ли спа?
- Не знам, не помня.
- Как си?
- Добре, горе-долу.
Умълчахме се. Хванах я за ръката, беше по-различна. По-жива. Целунах я. Както споменах, по-жива беше.
- Айде да се съвземаш, ще идваш с мене по жени.
- Моля?!
- Ааа, исках да кажа, съвземай се да се поразходим, да поживеем.
- Докторът каза, че след три дни ще мога да си тръгна. След това само лекарства известно време.
- Ок. Обещах ти, че ще се оправиш, не знам чула ли си ме.
- Може би.
Станах да отида за чай, а тя ме пита тръгвам ли си. Не отговорих. Върнах се след малко.
- Що не отговори бе, помислих, че си тръгна.
- Не, сега няма да си тръгвам.
- Радвам се. Благодаря, че остана.
- Бих го направил за всеки.
- Все пак благодаря.
- Утре ще забравим всичко.
После цял ден стоях покрай нея, говорихме, тя почива и така...

Част...

Деня на изписването!
Само спомен запазих. И мисъл за теб, не само спомен. Не мисля да стана друг. Същия гад ще съм си. Ям, не пия, живея. А ако можех да живея без дертовете, които ми се събраха последните дни... щеше да е по-добре, ако не друго, то поне това е сигурно. Мираж е мисълта, която пробягва в главата ми рано сутринта. Спал съм на стола. Лошо, боли ме гърба, схванат съм. Тя спи, по-добре. Ще постоя няколко минути така. Докторът все още не е дошъл, нощната смяна си тръгва. Радват се на това, че ще си видят семействата, ще се приберат. Мустакатият може би ще се напие с домашна. А онази, младата сестра, ще се възползва от времето, което ще прекара с гаджето, с което са сгодени от скоро. Пръстенът на ръката й казва много. Станах да се разтъпча и продължих да мисля ей такива глупости. Мисля си, как мисля, че ми се е събрало много. ‘Ма не е така. Тря’я да съм щастлив, можеше да е по-лошо. Можеше сега да съм свободен, но облечен в черно. И какъв щеше да е смисълът от това, че щях да съм свободен? Няма. Позитивно мислене, а? Взех две кафета от автомата, щях да я събудя, по-точно трябваше, след десет минути инжекция. Спомням си как и аз съм лежал по болници. Като дете. За малко да стане това, което е най-реалното в живота, след раждането. Това си го спомням. Как лежах. Но, не знам благодарение точно на кого, дали на Него или на докторите, а може би на тъпото копеле, пишещо редовете, се оправих. Няма и месец в болница и оп – само четири месеца ще възстановяваш дробове и си готов. ‘Баси кефа. Та тя сега ми напомняше за мен преди. Пребори се. Страх я е. След време сигурно ще се сеща за това и ще мисли колко тънка е сребърната нишка и как трябва да живеем пълноценно. Но често не го правим. Погълнати в сивата каша, забравяме важното. А то е едно, самият живот. Да прегърнеш любимата и да я заведеш някъде с бимата. Да се напиеш с приятели. Даже и да се сбиеш с някой, просто ‘щото е казал за тебе, приятел или мацката ти нещо. От т’ва остава спомен. Ако не го направиш, дали от тоя ден точно ще ти остане спомен? Как си направил няколко шопнати снимки и си ги сглобил? Как си пътувал цял ден със служебната по работа? Не, няма да си го спомняме това. Ей затова понякога не трябва да се мисли практично, може би дори и разумно. Разумно щеше да е да я оставя. Все пак ми изневери, уважавам принципите си. Но не ги следвам сляпо.
- Ехо-о? Някъде си се отнесъл?
- А! Будна ли си, не исках да шумя.
- От минута те гледам.
- Нещо ново има ли по мен?
- Виждам само един идеален мъж.
- Мда. Радвам се.
- Хей, има ли нещо? Кажи...
- Не. Няма, вземи, както го обичаш.
- Със сметана, да.
- Ок. Багажът ти е стегнат.
- Добре, обаче кажи какво има.
- Ми, добре айде, щи кажа. Ще питам. Сега к’во?
- Сега... сега ще си тръгнем от тук и ще отидем в Хасково.
- Знам, че няма да живея тук. Друго попитах и ме разбра.
- Ми... не знам. Както решиш.
- Добре.
- А... Какво ще бъде?
- Ще видиш.
- Не обичам такива изненади.
- Ще се прежалиш.
Докторът дойде, попълнихме бланки и излязохме. Куфарът не тежеше много, личеше, че е дошла по спешност. Излязохме и... бмв-то все още работеше. Огромна грешка, забравих тотално за него. Смъкнало беше към 40 литра и лампата беше на път да светна. Качихме се. Отидохме на омв и заредих до горе. Помислих си как ще платя сметката в болницата. Отговорът, който ми хрумна, беше – трудно. След минути бяхме на магистралата. Момичето потърси ръката ми. Можех да карам с лявата ръка. Хванах я за ръката. Исках да се чувства спокойна, не трябваше да се притеснява. 170. Беше ми хубаво. Пуснах музика, увеличих. Тя не протестираше, знаеше, че обичам да го правя и ще се ядосам, ако тя не иска. Маркировката отлиташе под колата, а липсващите брони малко или много привличаха погледи. Не ми пукаше, отново бяхме само ние двамата. Отново. Не бях сигурен какво ще направя, щом стъпя на кръговото. Дали ще продължа към вкъщи или ще я оставя пред тях. Някакъв дядка с лада изпреварваше. Натиснах спирачките. Намалих, изчаках го и продължих. Настъпвах умерено, просто исках да карам по-бързо, не както винаги. Минахме Пловдив, наближихме. След малко вече видях табелата с няколкото оставащи километра. Върнах газта. 80. Карах бавно, исках да помисля малко. Мда, малко мислих. Най-вероятно подсъзнателно съм знаел отговора. А може би взех решението прибързано. Това само времето ще покаже, за мен бях направил правилния избор. Малко преди да вляза в града видях един черен джип. Мигна веднъж, не го отразих, помислих, че ме предупреждава за хранилката малко след влизането. Да бе, ме фанат... ‘ма нека де, хора са, семейства хранят. Могат – ‘зимат. Но пък номерът се набиваше на очи. По-точно липсата му. Бе всичко е възможно, аз също съм карал без номера. Че са ме и спирали, че тогава и книжка нямах. Влязохме в града. Цъкнах втора. Хванах зелена вълна до нас. Спрях пред блока. Изгасих двигателя и излязох. Отворих и вратата и я взех на ръце. Затворих с крак, вратата нежно се прасна. Влязохме вкъщи. Оставих я върху спалнята. Легнах до нея. Прегънах я. Целунах я.
- Никога повече няма да се караме, мила.
- Няма.
Стояхме така, докато не заспа. Малко след това станах. Смс.
“Videx te be, mishkooo, shi me chakash li be???”
Звъннах на един приятел от Русе. Дължеше ми услуга. Обясних му за какво става дума. Парите каза, че ще ме чакат в пощата утре, а другото... да го считам за свършено. Бяха го повишили.

The end!

[xpl0d Профил]

Еееее мискинин, кви са тея "Heroes" номера, да свърши епизода на най-интересното място
Ари викай Николетка, да те "оправи" набързо, че д'вечера да четем осма част

[DoesNot]

Уникална история, определено автора умее да разказва

[driver69 Профил]

Осма част след десетки опити да я изпратя, най-после .

[xpl0d Профил]

...Ще посъкратя преживяването. Излязохме. Върнахме се. В леглото. Кеф. Отидох до стъкладжиите и после вечеря. Сън...

Мързел

А да видим утре вечер какво ше става, ма не съкращавай тоя път

[Runnaway]

Ряпов, нямам талант да пиша като теб. Супер си.

[bawarec 73 Профил]

Страхотна история прочетох я на един дьх чакам с интерес продьлжение.

[driver69 Профил]

Страхотна история прочетох я на един дьх чакам с интерес продьлжение.

Продължението.

Runnaway, мен ме кефи ме стилът ти, различен е, аз пък по твоя начин не мога да пиша и така...