Darkness...
Модератори: mitaka7, Общи модератори
19 мнения
• Страница 1 от 2 • 1, 2
Darkness...
от GTS » 19 Фев 2007, 10:34
Късна есен. Денят се проточваше като сталактит, бавно и монотонно, тъмното небе придобиваше още по-тъмни краски с всяка изминала минута. Листа се гонеха по улицата, напуснали дървото, което ги бе родило, и попадаха под нечии гуми или обувки. Придората сякаш умираше, или не, по скоро се готвеше за белия сняг на зимата, който да затвори очите и, и тя да потъне в бял и сладък сън. Сякаш изгубен във времето, един човек се скиташе из мокрите от ръмящия цял ден дъждец улици. Самотните улици, намусеното време, лекият дъжд – всичко това нямаше значение за него, дори така му бе по-добре, по-леко. Нямаше никой, който да се преструва че му съчувства, а и никой не знаеше какво бушува в океана на мислите му, той бе сам със себе си. В последните две седмици бе преживял повече неща отколкото през целия си живот преди това - сякаш една ръка от Ада бе хванала съдбата му, невинно и жестоко, както игриво котенце подостря ноктите си...
Объркан в мислите си той вървеше, без да знае посоката, тя нямаше значение... „Човекът е човек когато е на път“ и тленно той вървеше по един пуст и самотен път, а в душата му същият този път бе препълнен с хора и думи, блуждаещи като призраци мисли за това как можеше да предотврати случилото се. Любимата му го напусна, очерняйки 4 от най-хубавите им години заедно, 4 години на любов се превърнаха в 4 предателство, което той още трудно преживяваше... Но това бе малка частица от тъмния, покосен от проклятие пъзел на живота му. Най-добрият му приятел бе убит, оказвайки съпротива на грабител, родителите му загинаха в планината, блъснати от ТИР без да имаха вина... „Изглежда че няма накъде по-лошо да стане“ си мислеше той по-рано същия ден, не знаейки какво му предстои.
Заради задръстването предпочете да остави колата си пред блока и отиде на работа, работа която ненавиждаше, но му даваше някакво положение в глупавата сборица от хора наречена общество. Преживяваше някак всеки работен ден под маската на закачлив и весел човек, но след като приятелката му го напусна осъзна че не си струва да се преструваш заради другите, да се усмихваш защото така е прието. Прекара деня почти като робот, не мислеше почти за нищо, не се интересуваше от нищо. По обяд телефонът му звънна. Чу познат глас. Съседът му съобщи че бяха откраднали колата му – една замираща синя акула, преживяла толкова добри и лоши моменти с него. Синята E24-ка, колата която го научи какво е да изпитва удоволствие от шофирането, да се усмихва при вида на всеки бяло-син пропелер красящ металните доспехи на някое Баварско творение. Кола, на която бе посветил и в която бе изпитал токлова много от най-чистите си чувства. Колата в която беше уличният хулиган със свирещите гуми, нерядко будили цял квартал хора, сякаш да провокират радост у тях че един човек, едно същество е щастливо. Наместо това, той отнасяше безчет обиди. Озлоблението ни, измъченият свят, всичкo ли иска да потъпче щастието в нас, нима човек е виновен че е щастлив??
Второто му сърце, шестимата побратими в редица, шумният им хулигански рев или аристократичното им боботене, яростната акулска предница или сериозният и поглед, дивото и разумното, неговото 635 вече го нямаше, вече бе собственост на друг... Продължаваше да върви и размишлява колко е преходно всичко и въпреки това няма нищо ново под слънцето. Унесен в мислите си се сети за любимата си сентенция “Всеки ден е дар от Бога...”. Не бе кръстен, но това не му пречеше да вярва, да се моли, да има дух и душа а не просто съзнание подчинено на телесните желания. Надигна глава към черните облаци, почернели от сянката на синеок ангел и неговите разперени крила, капки дъжд влизаха в очите му, но това не му пречеше да отправи своята кратка молитва до Всемогъщия и му олекна макар и малко. Помоли Господ да прости на всички, дори на колегата му, който така го ненавиждаше че предизвика уволнението му по-рано същия ден. Пъзелът на живота му се разпадаше, разяждан от несправедливостта на света, около дупките от липсващите парчета зейваха нови, нямаше край... Вървейки видя новините на някакъв екран, видя познатия квартал, познатият блок и зловеща черна мъгла надигаща се от апартамента на съседа му. Видя пожарни, счупени стъкла, порутени апартаменти, единият от които бе неговият...поредният пирон в сърцето му бе забит...
Колкото и да мразеше съседа си, да ненавиждаше апартамента си, това бе неговият дом. Това го съкруши, осъзна че нищо няма смисъл, нито той, нито животът му... Нямаше за кой да се грижи, нямаше къде да отиде, нямаше хора на които да се опре, бе свободен но на ужасяваща цена. И след като нямаше нищо реши да рискува каквото имаше. Продължаваше да върви и съзря една самотна кола с ангелски очи и дяволски нрав, изоставена от собственика си така небрежно че ключовете бяха на таблото. В сумрака той се промъкна до нея, ловко измъкна мигача, обезвреждайки алармата за всеки случай. Докато го правеше усети нечий дух, дух на нещо познато, който позна едва като се качи в нея. Бе тръгнал да причинява зло другиму, отнемайки кола която не бе негова. За негово учудване обаче това беше неговото зверче, молитвата му бе чута, но той бе направил избора си, да рискува всичко което има...
Пусна я на скорост, загаси фаровете и я избута две преки встрани, за да не се усетят крадците че плячката не е тяхна вече, запали двигателя и с тихо боботене се изнесе от квартала. Мракът погълваше мислите му, бе възседнал своя демон, който не веднъж го бе спасявал на косъм. Запъти се към планината, последното му убежище, убежище за мислите му, потънало в океана на черното небе като рибарска лодка блъсната от призрачен кораб.
Минаваше на червено, препускаше в адски галоп без да има трафик или полиция която да го спре. Времето се влоши още повече и той отне газта. Гръмотевици разтресоха свода, светлина разпори небето и в светлината и той видя че още една кола е в неговата посока. Двете коли спряха една до друга на светофара. Нова светкавица. Изведнъж осъзна откъде познава колата и шофьора и – същият задник заради който го уволниха. С третата светкавица дойде още едно просветление – до колегата му, на предната седалка бе приятелката му... тя го бе изоставила заради положение, пари и страст към материалното. Двамата се усмихнаха ехидно, мъжът изфорсира двигателя който му беше набор, но желязно си вършеше работата. Той прие. Изфорсира своя двигател, акулата бе готова за атака. Жълто...
Дали за да предскаже какво ще се случи, вместо зелено имаше просто едно черно петно. Смъртното състезание започна със секунда покой ... колите не се движеха, само кълбата от дим, писъците от Ада и мирисът на изгоряла гума подсказваха какво ще последва. Несъмнено Дяволът бе наблизо дирижирайки симфонията на два звяра готови да бъдат диви които танцуваха своя валс за последен път. Две задници поднесоха встрани, опитвайки да удържат въртящият момент, две сърца биеха като за последно, два крака натискаха газ-та до краен предел. Кобрата се изстреля с по-късата си първа скорост, но по-дългата втора позволи на акулата да си върне надмощието, четирите фара в огледалото се превърнаха в два червени стопа отпред. Дъждът се усили още повече, гръмотевиците също, а в съзнанието му бушуваше още по-силна буря, бурята на лудостта бе взела още една жертва. Кобрата мина на трета и двете смъртоносни създания се изравниха отново. За част от секундата той видя стоманената ехидна усмивка на колегата си, видя сините очи на приятелката си, които този път излъчваха студа в душата и, тя подигравателно му помаха. Това той видя преди светкавицата да угасне, отнасяйки със себе си още една частица от душата му. Адреналинът замъгли главата му до крайна степен, краткият прав участък вече го нямаше. Планината ги прие в тъмните си криволичещи обятия. Всичко стана въпрос на умения... Гледани отстрани колите бяха величествени – те танцуваха своя танц по завоите, взимаха нагорнището като някаква загрявка, сякаш две деца си играеха на гоненица. Хлъзгавият път и малката видимост в призрачната планина не им пречеха, бяха сами а и беше по-забавно така... Унесен в скоростта и пътя, в късата права тъкмо акулата взе предимство когато съзря двама души да пресичат пътя. Една светкавица ги освети съвсем ясно. Той щеше да ги блъсне ако нещо в душата му не бе надделяло над животинската ярост която го движеше в момента. Започна да спира, доколкото бе възможно, в това време го задминаха двамата, които ако можеше щеше да унищожи с мисъл, отново му хвърлиха по един ехиден поглед, преди да го изгубят от взора си. Спря точно преди да се блъсне в пешеходците. Видя лицата им, дрехите им, ужаса в техните очи от това че вече можеха да не са живи. А те не бяха. Не бяха и хора, а духовете на родителите му, загинали на същото място. Излезе от колата тръгна към тях, но те изчезнаха във въздуха. В същият момент се чу пищене на гуми, хрущящ звук от трошене на стъкла, скърцащ метал дерящ асфалта. Чу как кобрата бе сразена от огромна яма и назъбени камъни, звукът на деформиращи се ламарини, стъкла и кости го накара да изтръпне. Звярът бе взел своята жертва, а и той самият бе раздал наказанието което душата му така желаеше. Провидението отново му се бе усмихнало в най-тъмния момент, той бе щастлив, но на смъртна цена. Дъждът спря, той се огледа наоколо, отиде да види какво се е случило. От яростното преследване бе оцелял само той и вярната му акула. Но защо??
Погледна нагоре, благодари на Бога за това което бе сторил за него и все пак се чудеше защо бе още жив. Облаците взеха да се разсейват, черният Ангел прибра крилата си и той видя пълната луна. Красива, загадъчна, и самотна, макар и в море от звезди. Дали това не бе самата му душа се чудеше той. Питаше се накъде да поеме, да вземе ли втория шанс който му бе даден свише или да предаде малкото си останало на произвола...
“Утрото е по-мъдро от вечерта” си каза наум, качи се на върха с колата си и заспа преди Луната да залезе. Минаха няколко часа на неспокоен сън преди Слънцето да започне да се възкачва на небесния си трон. Погали го нежно с веселите си лъчи и го събуди. Той отвори очи, слезе от колата, погледна красивия си град, красивата природа, замисли се че нищо не бе се променило, а бе по-красиво от преди. Яростната буря сякаш не бе се състояла, просто лек дъждец бе напоил земята. Поседя още малко съзерцавайки красотата която бе пред очите му, погледна и изгрева още веднъж и си каза “Хубаво е да си жив, жалко че го осъзнаваме когато видим смъртта в очите”. Запали зверчето си и потегли. Нямаше посока, сърцето му само го поведе. И той нямаше против
С огромен поклон пред Ати
От един невръстен и неук писател....
Часът е 3 без 10, датата 19.02.2007
Денят в който е обесен Апостолът на свободата, Поклон пред паметта му!
Объркан в мислите си той вървеше, без да знае посоката, тя нямаше значение... „Човекът е човек когато е на път“ и тленно той вървеше по един пуст и самотен път, а в душата му същият този път бе препълнен с хора и думи, блуждаещи като призраци мисли за това как можеше да предотврати случилото се. Любимата му го напусна, очерняйки 4 от най-хубавите им години заедно, 4 години на любов се превърнаха в 4 предателство, което той още трудно преживяваше... Но това бе малка частица от тъмния, покосен от проклятие пъзел на живота му. Най-добрият му приятел бе убит, оказвайки съпротива на грабител, родителите му загинаха в планината, блъснати от ТИР без да имаха вина... „Изглежда че няма накъде по-лошо да стане“ си мислеше той по-рано същия ден, не знаейки какво му предстои.
Заради задръстването предпочете да остави колата си пред блока и отиде на работа, работа която ненавиждаше, но му даваше някакво положение в глупавата сборица от хора наречена общество. Преживяваше някак всеки работен ден под маската на закачлив и весел човек, но след като приятелката му го напусна осъзна че не си струва да се преструваш заради другите, да се усмихваш защото така е прието. Прекара деня почти като робот, не мислеше почти за нищо, не се интересуваше от нищо. По обяд телефонът му звънна. Чу познат глас. Съседът му съобщи че бяха откраднали колата му – една замираща синя акула, преживяла толкова добри и лоши моменти с него. Синята E24-ка, колата която го научи какво е да изпитва удоволствие от шофирането, да се усмихва при вида на всеки бяло-син пропелер красящ металните доспехи на някое Баварско творение. Кола, на която бе посветил и в която бе изпитал токлова много от най-чистите си чувства. Колата в която беше уличният хулиган със свирещите гуми, нерядко будили цял квартал хора, сякаш да провокират радост у тях че един човек, едно същество е щастливо. Наместо това, той отнасяше безчет обиди. Озлоблението ни, измъченият свят, всичкo ли иска да потъпче щастието в нас, нима човек е виновен че е щастлив??
Второто му сърце, шестимата побратими в редица, шумният им хулигански рев или аристократичното им боботене, яростната акулска предница или сериозният и поглед, дивото и разумното, неговото 635 вече го нямаше, вече бе собственост на друг... Продължаваше да върви и размишлява колко е преходно всичко и въпреки това няма нищо ново под слънцето. Унесен в мислите си се сети за любимата си сентенция “Всеки ден е дар от Бога...”. Не бе кръстен, но това не му пречеше да вярва, да се моли, да има дух и душа а не просто съзнание подчинено на телесните желания. Надигна глава към черните облаци, почернели от сянката на синеок ангел и неговите разперени крила, капки дъжд влизаха в очите му, но това не му пречеше да отправи своята кратка молитва до Всемогъщия и му олекна макар и малко. Помоли Господ да прости на всички, дори на колегата му, който така го ненавиждаше че предизвика уволнението му по-рано същия ден. Пъзелът на живота му се разпадаше, разяждан от несправедливостта на света, около дупките от липсващите парчета зейваха нови, нямаше край... Вървейки видя новините на някакъв екран, видя познатия квартал, познатият блок и зловеща черна мъгла надигаща се от апартамента на съседа му. Видя пожарни, счупени стъкла, порутени апартаменти, единият от които бе неговият...поредният пирон в сърцето му бе забит...
Колкото и да мразеше съседа си, да ненавиждаше апартамента си, това бе неговият дом. Това го съкруши, осъзна че нищо няма смисъл, нито той, нито животът му... Нямаше за кой да се грижи, нямаше къде да отиде, нямаше хора на които да се опре, бе свободен но на ужасяваща цена. И след като нямаше нищо реши да рискува каквото имаше. Продължаваше да върви и съзря една самотна кола с ангелски очи и дяволски нрав, изоставена от собственика си така небрежно че ключовете бяха на таблото. В сумрака той се промъкна до нея, ловко измъкна мигача, обезвреждайки алармата за всеки случай. Докато го правеше усети нечий дух, дух на нещо познато, който позна едва като се качи в нея. Бе тръгнал да причинява зло другиму, отнемайки кола която не бе негова. За негово учудване обаче това беше неговото зверче, молитвата му бе чута, но той бе направил избора си, да рискува всичко което има...
Пусна я на скорост, загаси фаровете и я избута две преки встрани, за да не се усетят крадците че плячката не е тяхна вече, запали двигателя и с тихо боботене се изнесе от квартала. Мракът погълваше мислите му, бе възседнал своя демон, който не веднъж го бе спасявал на косъм. Запъти се към планината, последното му убежище, убежище за мислите му, потънало в океана на черното небе като рибарска лодка блъсната от призрачен кораб.
Минаваше на червено, препускаше в адски галоп без да има трафик или полиция която да го спре. Времето се влоши още повече и той отне газта. Гръмотевици разтресоха свода, светлина разпори небето и в светлината и той видя че още една кола е в неговата посока. Двете коли спряха една до друга на светофара. Нова светкавица. Изведнъж осъзна откъде познава колата и шофьора и – същият задник заради който го уволниха. С третата светкавица дойде още едно просветление – до колегата му, на предната седалка бе приятелката му... тя го бе изоставила заради положение, пари и страст към материалното. Двамата се усмихнаха ехидно, мъжът изфорсира двигателя който му беше набор, но желязно си вършеше работата. Той прие. Изфорсира своя двигател, акулата бе готова за атака. Жълто...
Дали за да предскаже какво ще се случи, вместо зелено имаше просто едно черно петно. Смъртното състезание започна със секунда покой ... колите не се движеха, само кълбата от дим, писъците от Ада и мирисът на изгоряла гума подсказваха какво ще последва. Несъмнено Дяволът бе наблизо дирижирайки симфонията на два звяра готови да бъдат диви които танцуваха своя валс за последен път. Две задници поднесоха встрани, опитвайки да удържат въртящият момент, две сърца биеха като за последно, два крака натискаха газ-та до краен предел. Кобрата се изстреля с по-късата си първа скорост, но по-дългата втора позволи на акулата да си върне надмощието, четирите фара в огледалото се превърнаха в два червени стопа отпред. Дъждът се усили още повече, гръмотевиците също, а в съзнанието му бушуваше още по-силна буря, бурята на лудостта бе взела още една жертва. Кобрата мина на трета и двете смъртоносни създания се изравниха отново. За част от секундата той видя стоманената ехидна усмивка на колегата си, видя сините очи на приятелката си, които този път излъчваха студа в душата и, тя подигравателно му помаха. Това той видя преди светкавицата да угасне, отнасяйки със себе си още една частица от душата му. Адреналинът замъгли главата му до крайна степен, краткият прав участък вече го нямаше. Планината ги прие в тъмните си криволичещи обятия. Всичко стана въпрос на умения... Гледани отстрани колите бяха величествени – те танцуваха своя танц по завоите, взимаха нагорнището като някаква загрявка, сякаш две деца си играеха на гоненица. Хлъзгавият път и малката видимост в призрачната планина не им пречеха, бяха сами а и беше по-забавно така... Унесен в скоростта и пътя, в късата права тъкмо акулата взе предимство когато съзря двама души да пресичат пътя. Една светкавица ги освети съвсем ясно. Той щеше да ги блъсне ако нещо в душата му не бе надделяло над животинската ярост която го движеше в момента. Започна да спира, доколкото бе възможно, в това време го задминаха двамата, които ако можеше щеше да унищожи с мисъл, отново му хвърлиха по един ехиден поглед, преди да го изгубят от взора си. Спря точно преди да се блъсне в пешеходците. Видя лицата им, дрехите им, ужаса в техните очи от това че вече можеха да не са живи. А те не бяха. Не бяха и хора, а духовете на родителите му, загинали на същото място. Излезе от колата тръгна към тях, но те изчезнаха във въздуха. В същият момент се чу пищене на гуми, хрущящ звук от трошене на стъкла, скърцащ метал дерящ асфалта. Чу как кобрата бе сразена от огромна яма и назъбени камъни, звукът на деформиращи се ламарини, стъкла и кости го накара да изтръпне. Звярът бе взел своята жертва, а и той самият бе раздал наказанието което душата му така желаеше. Провидението отново му се бе усмихнало в най-тъмния момент, той бе щастлив, но на смъртна цена. Дъждът спря, той се огледа наоколо, отиде да види какво се е случило. От яростното преследване бе оцелял само той и вярната му акула. Но защо??
Погледна нагоре, благодари на Бога за това което бе сторил за него и все пак се чудеше защо бе още жив. Облаците взеха да се разсейват, черният Ангел прибра крилата си и той видя пълната луна. Красива, загадъчна, и самотна, макар и в море от звезди. Дали това не бе самата му душа се чудеше той. Питаше се накъде да поеме, да вземе ли втория шанс който му бе даден свише или да предаде малкото си останало на произвола...
“Утрото е по-мъдро от вечерта” си каза наум, качи се на върха с колата си и заспа преди Луната да залезе. Минаха няколко часа на неспокоен сън преди Слънцето да започне да се възкачва на небесния си трон. Погали го нежно с веселите си лъчи и го събуди. Той отвори очи, слезе от колата, погледна красивия си град, красивата природа, замисли се че нищо не бе се променило, а бе по-красиво от преди. Яростната буря сякаш не бе се състояла, просто лек дъждец бе напоил земята. Поседя още малко съзерцавайки красотата която бе пред очите му, погледна и изгрева още веднъж и си каза “Хубаво е да си жив, жалко че го осъзнаваме когато видим смъртта в очите”. Запали зверчето си и потегли. Нямаше посока, сърцето му само го поведе. И той нямаше против
С огромен поклон пред Ати
От един невръстен и неук писател....
Часът е 3 без 10, датата 19.02.2007
Денят в който е обесен Апостолът на свободата, Поклон пред паметта му!
Последна промяна GTS на 21 Фев 2007, 10:42, променена общо 5 пъти
Резултати 1 - 20 от около 1 780 000 за bmwpower-bg.net
- ati
- Акулчо Костенурков Нинджов
-
- Мнения: 4664
- Регистриран на: 7.08.2002
- Местоположение: The city of Angels;)
Re: Darkness...
от ati » 19 Фев 2007, 11:53
GTS написа:Мракът погълваше мислите му, бе възседнал своя демон, който не веднъж го бе спасявал на косъм. Запъти се към планината, последното му убежище, убежище за мислите му, потънало в океана на черното небе като рибарска лодка блъсната от призрачен кораб.
....
видя сините очи на приятелката си, които този път излъчваха студа в душата и
.....
Провидението отново му се бе усмихнало в най-тъмния момент, той бе щастлив, но на смъртна цена.
.....
Облаците взеха да се разсейват, черният Ангел прибра крилата си и той видя пълната луна. Красива, загадъчна, и самотна, макар и в море от звезди. Дали това не бе самата му душа се чудеше той. Питаше се накъде да поеме, да вземе ли втория шанс който му бе даден свише или да предаде малкото си останало на произвола...
.......
“Утрото е по-мъдро от вечерта” си каза наум,
.......
“Хубаво е да си жив, жалко че го осъзнаваме когато видим смъртта в очите”. Запали зверчето си и потегли. Нямаше посока, сърцето му само го поведе. И той нямаше против
GTS написа:С огромен поклон пред Ати
От един невръстен и неук писател....
Не, не аз заслужавам поклон. Не аз накарах космите по гърба ми да настръхнат, сърцето ми да се свива с всяка неволя, не аз се събудих на седалката сред разстилащата се утринна мъгла на прозрението. Не, това си ти.
Поклон пред това, което си написал.
Поклон за начина, по който си го сторил.
Поклон пред това, което е вътре в теб.
GTS написа:Часът е 3 без 10, датата 19.02.2007
Денят в който е обесен Апостолът на свободата, Поклон пред паметта му!
И поклон пред един човек, който е живял и умрял за идеите си. човек, който е надвил смъртта с безсмъртните си постъпки.
Поклон
Няма да се подписвам, защото този пост е посветен на автора на темата.
След каране не ти ли треперят краката, значи просто си се возил
- bmw maniqk ivo bmw
- старши ентусиаст
-
- Мнения: 2757
- Регистриран на: 17.11.2003
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Мечтае да кара: Е30 М3, E46 M3, E92 M3, E92 325i
от alter » 19 Фев 2007, 13:46
Много добър е разказа. Като го четях, имах чувството, че всичко се случва пред очите ми.
- RSxRacer
- вълкодав
-
- Мнения: 1903
- Регистриран на: 16.01.2007
- Местоположение: Русйе
- Пол: Мъж
- Кара: go na 3ki :)
от RSxRacer » 19 Фев 2007, 16:01
лудница брао колега земете с ati да напишете една книга двамата няма да е лошо ако всички историй са такива като ваште аз ще си купя 5 че да има и внуците да четат 
! Отново едно голямо БРАВО
! Отново едно голямо БРАВО 20 кинта Рушвет,50 кинта Бензин, 100 кинта Задни Гуми - Да си в www.BMWPower-bg.net БЕЗЦЕННО
www.bizzart.info
www.bizzart.info
- Val4eto
- младши ентусиаст
-
- Мнения: 527
- Регистриран на: 28.02.2006
- Местоположение: На две преки от вас........
- Пол: Жена
от Val4eto » 19 Фев 2007, 18:26
alter написа:Много добър е разказа. Като го четях, имах чувството, че всичко се случва пред очите ми.
да,напълно подкрепям,аз съпреживях историята
Браво,продължавай да пишеш
Най-много обичам "форумни героини"
- THE DUNK MACHINE
- ентусиаст
-
- Мнения: 833
- Регистриран на: 4.02.2004
- Местоположение: THE THEATRE OF DREAMS
- Пол: Мъж
- Кара: KIA
- Мечтае да кара: E39 M5
от THE DUNK MACHINE » 19 Фев 2007, 19:42
Може да не съм чел много книги, но такива истории които четем почти всеки ден тук във форума няма в нито една книга 
THE ONE & ONLY E30
- RSxRacer
- вълкодав
-
- Мнения: 1903
- Регистриран на: 16.01.2007
- Местоположение: Русйе
- Пол: Мъж
- Кара: go na 3ki :)
от RSxRacer » 19 Фев 2007, 20:20
именно че няма а такива историй колкото и да нямам време биха ме накарали да прочета доста книги... незнам ама докато я четях все едно че бях на кино само съраунда липсваше
20 кинта Рушвет,50 кинта Бензин, 100 кинта Задни Гуми - Да си в www.BMWPower-bg.net БЕЗЦЕННО
www.bizzart.info
www.bizzart.info
- Mishel_Vaian
- ИС-пушил ентусиаст
-
- Мнения: 1241
- Регистриран на: 3.09.2006
- Местоположение: BlacK Sea
- Кара: С 601 Трабант И С БМВ 318
- Мечтае да кара: Ферари ф 40
- Детайли за колата: Малко е счупена , но и предстои реставрация
от Mishel_Vaian » 19 Фев 2007, 21:14
Аз направо настрахвам
My life is all I have ...
Не е важно какво БМВ караш а доколко си ентусиаст ...
Не е важно какво БМВ караш а доколко си ентусиаст ...
- TNC
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 181
- Регистриран на: 5.02.2007
- Местоположение: София | Казанлък
- Пол: Мъж
- Кара: '09 Е90 330xD
- Мечтае да кара: E46 M3 CSL
от TNC » 19 Фев 2007, 21:21
Евала братле, страхотна история. Продължавай все така в същия дух. Дано скоро публикуваш и още някоя интересна историйка.
Няма невъзмовни неща с бензин в кръвта!!!
- ///MapTo
-
-
- Мнения: 5133
- Регистриран на: 15.05.2003
- Местоположение: Herefordshire,Ledbury
- Пол: Мъж
- Кара: акцизни М-паркети от острова
- Мечтае да кара: много неща
от ///MapTo » 19 Фев 2007, 22:00
На един дъх я прочетох...уникалната история...стилът на писане ми допада много
PeReZ: Предполагам и километража (скоростомера) не показва моментната скорост, а ъгловата скорост в завой ???
от GTS » 20 Фев 2007, 21:46
искам да благодаря на всички, които харесаха разказа ми, чувството е неземно
макар това което съм сътворил да е просто думи,
благодаря за отзивите още веднъж! 
нямам какво да допълвам...
п.с. Ати, целия ден мислих върху това което си написал и искрено ти благодаря за думите, нямаш представа колко як ми бе денят след тях...
п.с.2 някой в този форум беше написал че "по-яко от душевната злобарка няма" и е много прав
макар това което съм сътворил да е просто думи,
благодаря за отзивите още веднъж!
В началото бе словото...
нямам какво да допълвам...
п.с. Ати, целия ден мислих върху това което си написал и искрено ти благодаря за думите, нямаш представа колко як ми бе денят след тях...
п.с.2 някой в този форум беше написал че "по-яко от душевната злобарка няма" и е много прав
Резултати 1 - 20 от около 1 780 000 за bmwpower-bg.net
19 мнения
• Страница 1 от 2 • 1, 2
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани
Последни теми
Facebook
