Защо избягах или защо не съм ?

[Bimmer Профил]

Интересно ми е мнението ви след като прочетох това в един сайт:

" Не искам в България

Дремя пред телевизора в студената ми квартира в София, България, пуша и се опитвам да се радвам на живота си на човек от 21 век. Пуша и не мисля. Не мисля, защото вече не виждам смисъл. Колкото до душата ми, тя е някъде в мен, но не и обръщам особено внимание, защото настава хаос. Тя се опитва да повдига глас от време на време. “Писна ми от всичко. Писна ми от България.”

Писна ми от България, където слънцето не може да проникне в стаята ми и да ме стопли, защото парното е спряно. Където отивайки в магазина за кренвирши се зареждам предварително с търпение за да издържа на простотиите на продавачката. Където имам един куп приятели, с които уж ми е добре, но после знам, че коментират зад гърба ми какво и как. Където “Биг Брадър” се превръща в телевизионна мания, хората неусетно започват да копират “новите” звезди, а Слави Трифонов е “най-великият водещ на света”, който ни казва как да дишаме, как да мислим и т.н. И където се страхувам, че Слави Трифонов ако поиска ще стане премиер още утре. Не искам в България, където, за да ми сменят пред лява полуоска на колата трябва да почерпя техника, началника на смяната и още един куп хора. Където задължително трябва да дам нещо да се почерпи полицая и колегата му, понеже са ме спряли без да съм в нарушение. Рискувам в противен случай да си “имам неприятности”, защото не са казали, не са ги направили. Не искам в България, където ме гледат с презрение, ако поискам касова бележка. Студено ми е през зимата, но се справям някак. Настъпвайки поредното кучешко лайно на улицата мигом изтръпвам, осъзнавайки, че 21 век не е дошъл все още в тази географска ширина. Душата ми от доста години се хлъзга на кучешки лайна и вече крещи без глас: "Не искам в България".
Не искам в България, където приятелката ми е студентка, но не и се полага медицинско осигуряване, понеже е с една година по-голяма от допустимото. Родителите и са пенсионери и на практика няма кой да я осигурява. Където в ултра модерната нова централна автогара за да влезеш в тоалетната да се изпикаеш, първо, трябва да не ти се пикае кой знае колко, понеже има опашка от чакащи. Второ, трябва да имаш дребни, защото въпреки наплива, баба, облечена в елеченце отпреди 20-ина години все няма да развали. Трето, трябва да не си много едър като телосложение, защото, на “КПП”-то, пропускателния пункт, там, откъдето трябва да достигнеш до тоалетната, мястото е толкова тясно, че един едър човек не знам как влиза. Е, влизат хората, понеже явно имат зор. Четвърто, трябва да си на “ти” с техниката, която отваря и затваря, евентуално след теб, ако преминеш, някаква бариерка. Където децата на приятеля ми след първия учебен ден вече не бяха същите, след една седмица го извикаха в училището за разговор, понеже едното дете се сбило с еди кой си. Където детето на една позната известно време сънуваше кошмари, понеже в детската градина… еди какво си. Където постоянно им събират пари за “различни мероприятия”, за които всеки нормален човек със средно образование би могъл да си направи сметката, че трябват доста по-малко пари. Където в същата детска градина госпожите пускат чалгата от сутрин до здрач и карат децата да танцуват. Дали и моето дете, дай Боже, един ден да го имам, ще се сблъска със същите проблеми? Или може би това не са проблеми? Притеснявам се за него, въпреки че още не се е появило. И си мисля, че не искам в България. Не искам в България, където на улицата не играят деца, защото няма детски площадки. Дръзналите да се явят на улицата и да поиграят с подръчни средства, обикновено или се пребиват, падайки отнякъде или ги прегазва колата на някой, който “не е видял”, “не е разбрал”, “карал е нормално” и “не е виновен”. Кой е виновен? Опитвам се да се накарам да повярвам, че в един момент ще има някакъв ред за всичко, но пипалата на съмнението ме обхващат и не ме пускат.
Не искам в България, където децата още в детската градина научават всички песни от телевизия “Планета”, техните певци и певици, както и биографиите им. Ако не от госпожите, то от мама и тати. Или от леля. Или от баба. Или все от някой. Където децата, които имат щастието да не са в детската градина, са с майките си на разходка, която разходка е следната: майките са на кафе пред блока, а децата се опитват да се самоубият усилено на т.нар. детска площадка, където стърчат някакви соц. метални пособия негодни за употреба. От време на време майките изкряскват нещо на горките деца и после пак продължават с обсъждането на нов панталон, “Биг Брадър” или поредна серия от поредна сапунка.
Не искам в България, където децата излизат със средно образование без да имат елементарна обща култура, ценностна система и възможности за развитие. Не искам в България, по чиито улици просяците са на всеки ъгъл, безработните желаят да си останат безработни, защото им капе “все нещо от някъде”, а правителството обяснява как сме готови за Евросъюза и как всичко ще бъде наред. Без да се уточнява кога.
Не искам в България, където цветът на нацията, студентите имат една единствена мечта. Да си бият шута от България, колкото се може по-бързо щом завършат. Някои го правят и преди това. Не им издържа нервната система. За много от тях е по-добре да разнасят пици в Америка и да знаят, че утрешният им ден е осигурен и че бъдещето не е толкова лошо, понеже съвсем спокойно могат да си изградят накяква система за постигането му… Някои си вярват, че ще съберат пари и ще се върнат в България, но по принцип се разколебават много бързо. Имам един познат, който се върна преди години от Америка и слезе разплакан от самолета. Не издържал на “панелната гледка” на квартал “Дружба”.
Мисленето ни трябва да се промени. Никой няма да ни помогне в това начинание. Трябва сами да го направим. Или да чакаме да минат 40-те “Мойсееви” години…
Не искам в България, където от едно време символ за успех е секция на цялата стена, персийски килим в хола, апартамент и лека кола. Някои може да възразят, че специално това вече се е променило, но нека се разходят из апартаментите в техния блок…
Където телевизорите са на “Биг Брадър”, “Всяка неделя” = “Искрено и лично” + анти Костов, Слави Трифонов, телевизия “Планета” или сапунка.
Не искам в България.
Не искам в тази България, чиито граждани са безсилни, по-точно, явно не желаят да се справят с проблемите си, с буксуващата си икономика и двуличен морал, с корупция и т.н. Една страна чиито народ все още има за национални герои Хитър Петър, Бай Ганьо и Андрешко. И не смята да ги развенчава. Не съм далече от мисълта, че 9-ти септември ще се повтори. То някой и без това беше казал, че след монархията идвал 9-ти септември… Тъжно.
Не искам в България, чиито лидери са хора, които до преди десетина години не са знаели откъде им мирише. От задника или от чорапите. Но сами сме си ги избирали. А 40-те “Мойсееви” години са още в началото.
Не знам. Объркам съм.
Не искам в България. Просто не искам. И не мога повече така.
На 35 съм. Мисля си, стар съм вече да избягам. Трябваше да го направя преди време.
Ще си купя пистолет. Ще го лапна и ще се свърши. В момента това сякаш е единственият ми шанс за оцеляване. Да си тегля куршума. Е, вярно е, че един куп хора “няма да ме разберат.” Но тогава това, вече мен лично, изобщо няма да ме интересува.
Така поне ще направя едно добро дело. Ще спася детето, което все още нямам. "