Тхе журнал

[Е.Димитров Профил ICQ]

Час 1 

Здравейте. Името ми е Бенедикт Томов и наскоро чукнах 30. Първият си милион
направих малко преди това. И то, в България – страната, за която винаги съм смятал, че
е срам и позор за развитието на хора като мен. А разни лумпени твърдят, че милион не
може да се направи честно, oще по-малко пък, тук. Големи тъпотии се раждат в кофти
социум, ако не сте забелязали.
Опитах да започна малко по-академично с идеята, че това ще е нещо като очерк за
живота ми, но май не ми се получи. Както сте забелязали веднага, си падам по
философстването. И друго нещо ще забележите – то е склонността ми да наблягам на
определени теми, които силно ме вълнуват. Понякога, когато темите са прекалено
важни и емоционални, ми се иска да наблегна и физически, та да съм кристално ясен,
ако ме разбирате.
Но първото, което ви се е набило на очи, е името ми. Дори няма да питам познах ли – аз
си знам. Както с всяко нещо в живота ми, зад него се крие история. Хрумването да ме
кръстят по такъв безобразен начин е на дядо ми Камен – бащата на мама, който по него
време бил обсебен от исторически факти и романи за ордена на Бенедиктинците. Той с
цялото си нахалство и авторитарност наложил името Бенедикт за първото и единствено
отроче на първата и единствена своя дъщеря.

Чудно ми е защо баща ми не е изразил противно мнение, не е тропнал по масата и не ме
е кръстил мъжката Иван, Георги или Петър, но предполагам, че чистак новия Москвич,
подарък за сватбата от Камбата е имал нещо общо. А може да е имало нещо общо и
това, че дядо Камен не е бил от хората, които търпят противно мнение и честичко е
вменявал своето по насилствен начин на неверниците. Ако можем да опишем дядо ми с
една дума, то това би било „турчин”. Преносно, разбира се. Иначе съм си чист
българин. Арийски българин. Шегичка.

Но нещо друго ме гложди цял живот. Чудя се, дали ако вместо по Бенедиктинците,
дядо се беше заплеснал по Кармелитките, сега щях да се казвам Карамел...
Честно казано, слава богу, че е умрял преди да навърша възрастта, в която се изграждат
съзнателни спомени, за да не му се налага да се срещне в много драматичен битов спор
с вбесения от последствията от носене на подобно идиотско име свой внук.
Не ме разбирайте погрешно, доволен съм от името си. Все пак имаше вероятност да си
ме кръстят директно Камен или да ме именуват по буквата на някоя баба или дядо,
както е нормално да се прави и сега в България. Слава на Бога, че не са изпаднали до
там!

При все това обаче, дълги години трупах в себе си негативите от подигравките на
ите по отношение на името ми и повярвайте ми, те не ме направиха по-добър
к.

другчове
2 
Когато бях на 7, случайно чух в разговор на някакви минувачи иззад оградата в
училище, че единия щял да си сменя името и отивал да подава документи.
Прибрах се вкъщи, застанах в героична поза със скръстени пред гърдите ръце и
избухнах пред майка ми, че утре отивам да си подавам документи за смяна на името.
По пътя бях решил, че много искам да се казвам Искрен – от името на едно момиче, в
което тогава бях влюбен – Искра.
Майка ми изтърва дървената лъжица, с която бъркаше някаква чорба. Няколко секунди
по-късно, когато дойде на себе си, вдигна лъжицата и без да каже нищо така ме
изплющя по гъза с нея, че героичната ми поза и гордо изражение се замениха с
продължително „Уа-а-а-а-а”, физиономия на пълно поражение и галоп из къщи, докато
разтривах зачервения си задник.

След този случай повече не ми е хрумвало да си сменям името, още по-малко пък, да
оповестявам на нашите радикалните си идеи.
Години по-късно имайки предвид моето собствено име и редица житейски наблюдения,
нямаше как да не стигна до фундаменталния извод, че името определя житието. Е, и
други разни неща са определящи, но името – името е най-важно. Един вид, това е
кармата на човека. Така че ако един ден някой ви каже, че имате bad karma, изкарайте
си го на вашите за лекомислието, с което са ви нарекли Звездолет, Гневота, Жмунц,
Мимолетка, или пък Трубадур.



е и момента да направя едно по-официално обръщение: Драги майки и бащи, ако
то ви стане хейтър, потърсете вината в себе си. И в шибаните си авторитарни
тели.

Тук
детероди
3 



Роден съм в средностатистическо соц семейство в голям областен град извън столицата
през 1978-ма. Детството ми бе сравнително щастливо, като изключим невероятната ми
кекавост. Като по часовник лягах болен на всеки два месеца в продължение на години.
Вероятно заради това майка ми разви фобия. Хипохондрия по-точно. Тя –
хипохондрията, сложи мрачен отпечатък върху живота ми и изграждането ми през
първите 7 години. Направо им еба мамата, ако трябва да съм честен. Така както еба
мамата и на всички последващи години до 18-тата.




Очевидно е, че не бях като другите деца. Не можех да играя до късно, защото ставаше
влажно и се захлаждаше; когато се изпотях ме прибираха да ми сменят потника или ако
бях по-малко потен – ми слагаха носни кърпи под него, за да попият потта; когато карах
колело ми пъхаха вестници под дрехите, за да не ме пронизва вятъра; сладолед ядях
тайно, защото ми беше забранен, а газирано не можех да пия заради гърлото. И до
момента не зная какво точно щеше да му стане на гърлото. Не ме дадоха и на детска
градина, вероятно поради същите причини. А бях и алергичен. Ако ми бяха набили
някой гамаглуболин или пеницилин, сигурно щях да остана на място. Или поне така
твърди майка ми. Поредицата чудатости продължава още дълго, но мисля че идеята е
ясна, няма нужда да ви депресирам прекалено.



Разбира се, в един момент децата започнаха да ми викат „писано яйце”. Не беше
приятно, да ви кажа. Но така е, хората не обичат различните. Само дето трябват дълги
години и много размисъл, за да го осъзнаеш. А докато моментът с осъзнаването дойде,
току виж тежкото наследство вече те е съсипало необратимо.



Така че работата на родителя е малко по-сложна. Не е само възпитание и алабала.
Родителя определя бъдещето на детето си. Като се почне от името, та се свърши с
хипохондрията. Изобщо не е детска игра да си родител и единствената ти грижа не е
само да оцелее детето ти! А вижте как масово се нехае по въпроса. Много важно, че ще
изкараш до пълнолетие един никому ненужен душевен труп! После защо толкова много
хора посягали към наркотиците, самоубивали се или били интровертни. Ами защото
родителите им са им ебали мамата, ето затова! И забележете, че цялото това
тговорно и безобразно поведение се пречупва през вечното оправдание „за твое
о”. Да, само че, нали знаете – пътят към ада е постлан с добри намерения. Хич не
еше комфортно да вървя по този път, честно.

безодобрми б
4 



Така де, схванахте – моите родители ми ебаха мамата за мое добро, най-общо казано.
Всичко това ме направи асоциален, неврастеничен и неподготвен за реалния живот.



Няколко пъти ме пращаха на оздравителни лагери и почти я докарахме до там, че да ме
оставят да уча една година в климатично училище! Можете ли да си представите какъв
чобанин щях да се върна след тази година?! Да уча на майна си гъзина с тъпите деца на
разни имбецили. На кой нормален родител може да му хрумне подобна гавра, ебахти!
„Ще те заточим половин-една година с изтрещели уроди на край света, ще ти пишем
писмо на всеки две седмици и ще ти пращаме джобни да си купуваш колкото
Републики искаш от павилиона – това е за твое добро, мами!” Е, благодарен съм на
съдбата, че не направи тази красива, пасторална картина на моето съзряване реална и
можах да си уча в нормално училище.



Можете да се басирате, че макар в България училищните тъпотии да не са като в
Америка, или поне по мое време не бяха, в училище не ми беше много лесно. Още
повече, че в резултат на пословичната си кекавост, бях персистентно освободен от
физическо. Не че имаше смисъл – идеята да не седя на вдигащия се прах, за да не ми се
провокира бронхита не се осъществи особено, защото макар и освободен, в повечето
време учителите ме задължаваха да кисна в салона на една пейка под шведската стена.


Но мама се погрижи за това, мъкнейки ме по десетки експертизи, представяйки дебели
папки с документи в училище и вдигайки скандали, че ми съсипват здравето. В един
момент, училищното настоятелство не издържа на периодичните мамини инвазии в
дирекцията и от тогава нататък за мен час по физическо просто не съществуваше.

стига всичко това, ами и името ми. Вярвайте ми като ви казвам, че изобщо не ми
е лесно в училище!


И небеш
5 



И все пак, от детските си години пазя и изключително богати, и изграждащи спомени.



Помня например телевизора Радуга със сензорни бутони и зелен цифров индикатор за
канала. Той беше върха на съветския технологичен гений, с който аз се сблъсках в
първите няколко години от живота ми, когато вече очевидно съм имал и съзнателна
памет. Радугата беше кулминацията на социалистическата планова доктрина.
Еякулацията на съветския инженер върху лицето на американския му враг, така да се
каже.



Съндъкът, който представляваше Радугата, тежеше 70 кила и бяха необходими няколко
души да я наместят върху специално купеното за нея фурнировано шкафче, но веднъж
застанала там, тя започна всяка вечер да облива хола с меката си трептяща светлина, а
лицата на цялото семейство се озаряваха от чудото на цветната телевизионна
програма. Сегиз-тогиз се озаряваха и от чудото на другаря Кашпировски. Тогава вкъщи
се изсипваха разни съседи, тъй като пък, по някаква неведома причина, нашата Радуга
единствена на околните 3 етажа хващаше руската телевизия. Сигурно си говореше на
специален език със съветските ретранслатори, знам ли.



Най-забавното в тези Кашпировски вечеринки бяха подредените пред телевизора чаши
с вода. Другарят зареждаше водата в чашите с енергия през телевизора. После
ритуално всеки отпиваше по една глътка от тази вода и ставаше видимо по-здрав, по-
силен и по-умен. Когато нашите за момент ме изпуснеха от поглед обаче, аз със
светкавично движение плисвах водата във фикуса. Не мога да се занимавам с бабини
деветини, ебаси! Но за мое учудване, фикусът отбеляза невиждан в световната
практика растеж. Може би ако си пиех редовно заредената вода, вместо да му я
наливам, сега аз щях да съм един по-здрав, по-силен и по-умен фикус.



С годините Радугата започна да дава разни дефекти – гърмяха лампи, кондензатори и
каквото още има в подобен телевизор. Накрая се налагаше някой периодично да я
полага с юмруци, за да спре образа да се клати – комична картина, която продължи
години. Защото никой не можа да отстрани проблема й. За целта в един момент току до
телевизора бе поставен специален фотьойл, от който татко извършваше гледането на
телевизия, за да може когато образът заиграе, той с минимално забавяне да скочи на
крака и да избуха няколко юмрука върху дървената кутия. За да не се пропусне нещо от
богатата културно-информационна програма, не за друго.



Защо е било необходимо това, ще попитате вие. Защо не сме си купили направо нов
телевизор?! Този си въпрос ще ми покаже, че не сте живели соца.




Не можеше просто да сменим Радугата за нещо друго. Нито имаше от къде да се купи
нещо по-добро. Нито пък тя си беше изживяла времето. Защото за българина
телевизорът беше и си остава покупка за поне 20 години напред.



Що за глупост, ще попитате отново вие. Трудно е за обяснение. Особено на хора, които
не са живели в този свят на невъзможност да отидеш до магазина и да си купиш
каквото поискаш когато го поискаш. Този свят наложи изграждането на специални
навици у социалистическия гражданин. Навици като пестеливост, пресметливост,
икономичност и крадливост, които и до днес дават отражение върху същността му. И
другите бивши социалистически народи имаха шанса по-бързо да се капитализират
овечат, лайняното петно ще седи върху българина и ще определя дните му още
и години.

ако
и очдълг
6 



И все пак, известно време след това на татко му се отдаде възможност да купи вносен
телевизор. Някакъв тираджия ги беше внесъл контрабанда и гледаше да ги развърже
колкото може по-скоро – докато не са го надушили властите и го пратят на почивка в
Белене или някое друго райско кътче.



Първо татко много дълго мисли. Толкова дълго, че накрая остана само един телевизор.
Решението трябваше да се вземе светкавично. А татко хич не обичаше подобни
обстоятелства. Той обикаля в кръг, пуфтя, чеса се по врата, изчислява нещо в един
тефтер, пак обикаля, пуфтя и се чеса. Накрая се качи на заставата, която имахме по него
време и отпраши в неизвестна посока. Върна се два часа по-късно, вече по тъмно с
голям кашон. Подозирам, че нарочно е чакал да стане тъмно, та да не го види никой от
съседите. Глупава наивност – по него време всеки знаеше всичко за комшулука, така че
и нашата нова покупка не остана незабелязана.



Когато телевизорът излезе от кашона загубих ума и дума. Да ме прощавате, ама
социализма може да прави свирки на капитализма докато му изпадат зъбите!
Достатъчно е да видиш един японски телевизор в детските си години, за да разбереш от
рано, че е абсолютно невъзможно социална система основана на пестеливост, икономия
и кражби да стигне до другаде, освен до клоаката на световната история.



Но не мислеше така младото планово семейство, което дойде да купи Радугата след два
дни. Те също гледаха лъщящата Тошиба, цъкаха, пулеха се и безпардонно пускаха
класически реплики като „Е-е, който си има пак ще си има” и „Какво да си говорим,
друго си е да си началник производство... мхм, друго си е”. Представяте ли си колко
прост народ обитава тая държава? Като се почне от ехе-е едно време и се свърши с
наши дни – същите тъпунгери са си тук и не са мръднали и на милиметър. Сякаш пред
някой има пречка да бъде началник производство или каквото друго аналогично се
сети. Всъщност има пречка. Тя се казва отговорност. Толкова е голяма, че рядко някой
тъпунгер успява да я преодолее. А и защо да го прави, когато винаги може да се
чувства онеправдан и да дудне по въпроса. За това не се иска отговорност. И акъл не се
иска. Но такъв е животът – затова едни си купуват нова Тошиба, а тъпунгерите вземат
старата им Радуга.


7 



Както и да е. Мисълта ми беше, че вносните телевизори за българина в онези години
бяха най-ценното в дома. И понеже нищо по-ценно в миришещите и изглеждащи по
един и същи начин соц къщи нямаше, за телевизора се полагаха особени грижи.
Първата работа беше дистанционното да се увие в найлонова торбичка, за да не влиза
в него прах и прочее мръсотия. Можете да не се съмнявате, че това се случи мигом и у
нас. А през първия месец кинескопът грижливо се забърсваше от прах всеки ден. В
редките случаи, в които дистанционното падаше на земята наставаше гробна тишина.
То се вдигаше внимателно, оглеждаше се от всички страни и след като се установеше,
че нищо му няма, една невидима въздишка на облекчение преминаваше през стаята.
Естествено, това не пречеше на виновника да му се дръпне едно подобаващо конско
колко е нескопосан.



Не е учудващо, че вносните телевизори бяха и почти единственото и определено най-
котиращо се нещо сред кварталните апаши. Дори в къщата да имаше касетофони,
уредби, видеа и друга по-лека и удачна за крадене техника, крадците отдаваха
предпочитание именно на телевизорите. Успяваха да ги продадат най-късно в рамките
на час-два след кражбата, докато за другите неща им трябваше повече време, защото не
бяха от първа необходимост – без касетофон можеш, ама без телевизор за къде си?! И
какво е това видио? Да гледам касетки с филмове на него ли? Че от къде ще ги взема?!



тата беше малко като във вица с лисицата, дето легнала, разчекнала се и казала
ми ми, Вълчо, най-ценното”, а той й взел телевизора и си заминал. Сега, надявам
азбирате каква сериозна житейска почва има в този виц.

Рабо„Взесе, р
8 



Макар че родителите ми наистина се стараеха да ми осигурят добро детство и не мога
да кажа, че някога нещо ми е липсвало, че са ме били и не са ми давали разни неща, в
комуникацията помежду ни имаше някаква пропаст.



Най-ясно я усетих, когато баща ми дойде да ми говори за чекиите. Предполагам това е
нещото, което всеки родител трябва да направи, когато синът му достигне определена
възраст.



В този разговор татко беше малко по-притеснен от мен, може би защото нямаше идея
колко списания вече съм оплескал.



Хъката-мъката най-накрая стигна до същината на нещата и я изплю.



-
Не го прави много често – каза ми с чутовен напън той. – Изразходва се много
енергия.







Уау! Евала на школата на социализма! Изразходвала се била много енергия. Един вид –
не си бий чекии, труженико, преди да застанеш на струга, че хем ще закъса плана, хем
някой сакатлък може да стане от притъпеното ти внимание. Само дето не каза, че се
ослепява или оглупява – абсолютно очаквано би било.



По въпроса със секса тогава и без това си цареше информационно затъмнение, така че
се налагаше човек да се образова сам.



Най-яркия пример за малоумщина по темата, който ще помня до края на дните си, беше
в един от часовете на класния, когато ни заведоха в ХЕИ да ни прожектират филм „за
отношенията между мъжете и жените”. Естествено, докато очаквахме трепетно
прожекцията, ние хихикахме, ръгахме се с лакти и червени до ушите гледахме към
женките.



Пуснаха ни филма, който все пак бих искал да ви пресъздам, в случай че сте нямали
уникалния шанс да го видите. Ще ви отнема само две минути, но ще ви нахраня с вяра.
С вяра в плановото ебане по времето на соца.



Значи, сюжетът е следния. В един парк се шляе някакъв келеш с ръцете в джобовете –
очевидно безделник и двойкаджия – нормалните ученици не се шляят в парковете по
никое време. Не щеш ли, какво да види той – на една пързалка се изпружила една мома
с бял чорапогащник и гледа похотливо. Келешът се озърта, обаче никой друг наоколо
няма, следователно момата се усмихва именно на него. И първата му работа е да отиде
при нея и да си се поусмихват малко. Следващ кадър: двамцата вече са в апартамента
на някой – не става ясно чий. Започват да се целуват. По устата!



Тук вече ние не издържаме и започваме яко да се ръгаме с лакти и да хихикаме ехидно.



По едно време я докарват до там, че той й сваля ризката и отдолу се вижда сутиен.



В този момент вече щяхме да избием тавана на залата. Във въздуха се носеше едно
постоянно скърцане и хъмкане.



Докато й маха ризката нехранимайкото я пита „С всички ли правиш това?”, а малката
никаквица отговаря „Не, само с тези, които ми харесват!”



Невероятно, драги зрители, просто невероятно! Курволякът от парка имал и
преференции!



После те се налягат, а ние се изпонапикаваме и изпонасираме от смях, вече морави до
зад ушите.



Следващ кадър, никаквицата седи угрижена и гризе нокти на добре познат черен
болничен диван. Камерата се отмества към табелката на вратата, която гласи „Кабинет
премахване бременност”. Филмът свърши.



Ето така социализмът смяташе, че трябва да ни ограмоти за секса. Нищо чудно, че баща
ми с хъмкане извади от 10 кладенеца вода и накрая пак каза потресаваща глупост.




е прощават, ама мен Пентхаусите на комшията отдавна ме бяха ограмотили далеч
валитетно.

Да мпо-к
9 

Бях на 13 години когато дойде демокрацията и изведнъж се оказа, че учителките вече
не са другарки, а госпожи. Докарах я само до пионерче. Аха да прекрача в комсомола и
мръсната демокрация дойде. А какви неща съм чувал за комсомола, ох! Оргии, цигари,
алкохол, чудеса. Чаках с нетърпение да се присъединя към елитарната общност, към
корпоративната младеж на социализма. Но уви.



В очите на родата по него време Бене беше обещаващо дете. Свиреше на пиано, ходеше
на уроци по чужди езици, спортуваше и т.н. Малко не ми вървеше математиката, нали,
но това е пренебрежимо. С уроци всичко се постига. И в опит да ме направят добър
човек, труженик, интелектуалец и изобщо примерен гражданин, мама и татко наливаха
пари в моите уроци по математика. Но дори с уроци, тя не ми потръгна. И с
нарастването на сложността на задачите започнаха проблемите.



Оценките ми по предмета през годините прогресивно започнаха да спадат, като накрая,
точно преди абитуриентската си бях заплашен от поправка. С две тройки през срока и
3-2-2 на класното, което беше по нова система и имаше три съставни части, оценяващи
се отделно, поправителния ми беше в кърпа вързан. За щастие, понеже по всичко
останало видимо бях добре, г-н Тороманов реши, че просто не съм за този предмет.
Естествено, той не допусна нито за миг, че проблемът може да е в неговия подход,
който аз наистина не разбирах. Но когато си плейбоя на училището и всички учителки
и млади и стари ти се усукват в учителската стая, трудно е да приемеш, че нещо в теб
не е наред. Тогава г-н Тороманов направи благороден жест и ми писа тройка за срока и
годината – хем да не ме посрами преди абитуриентската, хем да не се занимава през
лятото, защото аз щях да бъда единствения с поправка в целия техникум.



Горе-долу по него време спрях да бъда толкова обещаващ в очите на мама, татко и
родата. Всичките им надежди, че ще се изградя като човек пропаднаха. Не знам защо
родителските надежди за бъдещето са свързани основно с математиката и литературата.
Провалът в която и да е от тези области е сигурен признак, че ще се провалиш и в
живота, а провалиш ли се и на двете места, тогава е по-добре изобщо да не си се
раждал. Е, аз се провалих само по математика. По литература с цената на неимоверен
стоицизъм издържах. Но все още мразя шибания Вазов заради откровеното му
насаждане на расова омраза, Йовков ме изваждаше от равновесие с драматичните си
повествования, а на оня патетичен пролетарий Вапцаров с глуповатата му поезия, бих
му откъснал топките! Години наред преглъщах личното си отношение и съпротива към
тези стожери на българската литература не за друго, а защото осъзнавах, че животът
ми наистина ще бъде провален, ако изкажа истинското си мнение за тях публично.
Щяха да ми скъсат гъза просто. Такава е системата на образованието у нас. Кара
учениците да трупат негативизма и недоволството в себе си, а после възкликва „Олеле,
има агресия в училищата!” Майка ви да еба! Естествено, че ще има, ретроградни
тъпаци! Не можеш да складираш насила лайна в нещо неустойчиво и те да не изригнат
накрая! Изобщо някога мислили ли сте по въпроса, идиоти?!




е време поне аз да си кажа какво мисля най-накрая, с чиста съвест и нотка на
ение. Да го туря на „Под игото”! Да го туря на „По жицата” в устата! А на
ни песни” да го туря отзад!

Е, дойдоблекч„Мотор
10 



В следствие на тази трупана агресия и недоволство, по него време започнах да пия
редовно и да пуша. Мама го приемаше много навътре, сякаш да пиеш и да пушиш на
тези години е нещото, което никой родител не би допуснал, че ще се случи на детето
му. Имам предвид сега. Сигурно на времето те не са пиели и пушели. Сигурно са се
събирали по разни пейки, рецитирали са стихове, гъдилкали са се и са бродирали на
гергеф. Всъщност няма никакво значение, ако ще и така да е. Очакването, че нещата с
децата ти ще се случват по начина, по който са се случвали преди 30 години е символ
на твоят неуспех като родител, не на нещо друго.



М-да. И мама много се кахъреше за това, че не съм успял да отрасна по
социалистически. Без вредните влияния на капитализма. Не знам, но съдейки по
алкохолиците в блока, съставляващи 30% от общото му население, които за по-
оригинално бяха и домашни насилници, и добавяйки към картинката техните собствени
двойкаджии, които ги чакаше нелек живот и обременена психика, смело мога да заявя,
че примерът на соца не беше много позитивен. Но това беше трудно за обяснение,
защото обикновено мама отказваше да ме слуша и ми лепваше етикета „дебела глава”.
Обърнете внимание как винаги, когато родителят се почувства безсилен и неочаквано
изненадан от интелигентната позиция на детето си, той слага край на разговора с
„дебела глава” или „с теб на глава не се излиза”.



Татко по-спокойно приемаше алкохола и цигарите. Предполагам той щеше да се
кахъри, ако бях момиче. Но училищните ми неуспехи и най-вече, математическото
фиаско му бяха много по-тежки и представляваха много по-сериозен проблем. За
някой, който се гордее с доктората си по математика, сигурно е тежък шут в зъбите с
мръсна кубинка тоталната липса на математически нюх в първородния. Не знам, ако
той ми беше преподавал уроци, вместо да ме праща при някакви негови колеги-
нери, сигурно нещата щяха да бъдат по-добре. Но той беше прекалено зает с
а си – изчисляваше въртящи моменти на турбини за водни централи и не знам
какви тъпанарщини.

пенсиоработатси още
11 



Макар симптомите за математическата ми некадърност да не бяха от вчера, родителите
ми отказваха да повярват, че има хора, които просто не стават за дадено нещо. Затова
ме напъваха и напъваха и напъваха. Първото им разочарование дойде след седми клас,
когато не ме приеха в математическата гимназия. Нито дори в експерименталната
математическа паралелка в кварталната гимназия. С 2.13 на първия и 2.41 на втория
изпит, трудно можеш да влезеш където и да било. Дори не знаех, че двойките могат да
не са чисти. Явно беше някаква нова система за оценяване.




Тогава седнахме на семеен разговор за моето бъдеще и те едновременно ми зададоха
въпроса „Какъв искаш да бъдеш ти, бе?!”



Как да ви кажа, когато си на 13 години на такъв въпрос не се отговаря много лесно. Но
понеже много обичах да си похапвам вкусни неща, в него момент казах единственото
смислено за мен нещо: „Готвач”.



След това семейния разговор приключи със скандал. Тогава не разбрах защо според
родителите ми беше по-престижно да си мастит математик, вместо готвач в класен
ресторант. И все още не го разбирам. Те също очевидно не ме разбираха. В него момент
„вдигнаха ръце от мен” и казаха прословутата българска поговорка „Кой каквото си
направи, никой друг не може да му го направи”. Това беше любимата поговорка на
мама, която я повтаряше всеки път, когато според нея бях направил някаква грешка –
да изляза с къс ръкав през зимата или да не изпия дежурното сурово яйце за закуска,
но. Мама имаше убеждението, че нейната призма за живота е единствената
на и вземаше много навътре всяко мое несъгласие. Въобще, голям цирк беше
от седми клас нататък.

примерправилвкъщи
12 

За да не се задържам много в нервозната обстановка, се записах на карате. Ходих три
месеца и се отказах. Нещо ми дойде много тежко. Но пък научих три важни неща – да
броя до 10 на японски, да правя една ката почти до края и да бия добри мае герита.
Последното го научих малко насилствено. Веднъж сенсея реши да използва мен за
круша при показването.



-
Стегни се хубаво – каза. – Ама много хубаво се стегни! Стегна ли се?






Аз се напънах до насиране и кимнах. В следващата секунда вече летях метри назад.
Когато най-накрая се приземих по гъз на дървения под всичко ми беше на забавен
кадър. Еба си майката! Каратето е голяма работа! Няколко дни след това ми беше
трудно да седя на задника, а коремът в точката на удара зверски ме болеше, но бях
доволен – бях усвоил идеята на мае герито. Поне на теория. После просто спрях да ходя
на тренировки.



Но каратето отключи в мен известна агресия. Проби една дупчица в балона на таеното
ми през годините недоволство. Дупчица, която бавно, но сигурно се разширяваше.
Станах по-сприхав, по-буен и от време на време се случваше да се сбия. И с момчета и
с момичета. Не правех разлика. Всеки, който казваше нещо кофти трябваше да е
подготвен за последствията, а не да ми излиза с плоски лафчета „Голям мъж ли си, че
ени, бе?!” Момичета, моля ви се. Радвайте се, че все пак бях достатъчно
н, за да минете леко. Че както по него време нямаше пластични хирурзи, някои
осле щяха да стават само за свирки на околовръстното. И то с торба на главата.

край на 1 ва част