Четиво за свободното време

[Vasko Профил]

Как започна всичко?... Хубавите идеи идват внезапно, кацат като птиче на рамото и трябва само да се протегнеш и да го хванеш. Но не рязко. Или като охлюв. С финес трябва. Птичето обича финеса, да знаеш.
В нашия вход купи апартамент циганин. Сали – голям като баскетболист от НБА, също толкова черен и нашарен с татуировки. Преобладаващите – голи женски тела. От челото до пръстите на краката. Беше лято и ги видях с очите си. И как – жените бяха специалността му. В списъка си имаше двадесет и две изнасилвания. Поне толкова доказаха полицаите. Градът преди три години опустяваше още на здрачаване – особено като се чу, че посегнал и на мъж... Тикнаха го в дранголника.
Е, излезе. Репресиран бил заради циганския си произход. Ченгетата – о, срам! - изтръгнали самопризнанията му насила. И жертвите не го посочвали твърдо и категорично – гласовете им треперели. И други нарушения от тоя сорт... И Сали осъдил България за трийсет хиляди евро. Излезе на бял кон от затвора и на, купи си жилище във входа, където живеех аз.
Дали видях тогава птичето? Ами. И аз псувах и виках, че няма правда в тая държава. И даже се включих в подписката, която правеха три баби пред блока. После и в другата, с която искахме от полицията да го арестува, задето бе потрошил масата им и ги бе наритал жестоко.
Обаче... Имахме една Мими. От гарсониерата на шестия етаж. Изрусена. Бяла като мляко през лятото и изпечена като шоколад през зимата. Фризьорка. Мократа мечта на мъжете в блока... Та един ден се връщам:сини лампи, ченгета и един катун навъсени цигани, наобиколили едни лъскави очилатковци с възели и копринени костюми. И какво ли? Сали оправил Мими. В асансьора. Изкълчил й рамото, а в найлонов плик полицаите си прехвърляха скъсаните й прашки. Червени – чак после разбрахме, че от кръв...
- Блъсках по вратата – прежълтяла разказваше една от бабите. – А той се извърна и рече:”Трай, ма. Чи ша дода и тебе ша...”
Прибраха го на обяд. Надвечер се върна с една тумба мангали и пиха, крещяха. Към един през нощта дойде и оркестър...
Птичето ли?... След два дни разбрах, че Мими продава гарсониерата. Имах тогава малко валута, скоро се бях върнал от Гърция. Звъннах й: излезе. Сякаш бе друг човек – сенки, почерняло, изпъпчено лице. И сигурно поне пет кила по-малко. Със заекване попитах колко иска. Толкова и толкова. Много, викам. А тя се разрева – това преустроила, онова било направено, плочки на терасата... „Имам само толкова” – вдигнах рамене и се прибрах.
Вечерта пак моабет, пак музики... Идва патрулка, чукаха. После на шестия гюрултия до бога – Сали ходил чисто гол да звъни на Мими. Да й се извинява, както обяснил на извиканите отново полицаи.
Към обяд тя ми дойде на крака – още по-черна и подивяла от страх.
- Съгласна съм – вика, - на твоята цена.
И тук дойде моя час! Не знам как ми щукна, кълна се. Не съм го обмислял, не съм го планирал. Гледах я и злорадо си мислех: „Мамка ти к**ва, преди не ме и поглеждаше...”
- Ами аз – рекох, - преди час купих обзавеждане за хола.
Мими отпусна ръце и вдигна очи към тавана.
- И цветен телевизор капарирах – продължих предпазливо.
- Колко? – проплака тя.
- Скъпичко. Щото е с плосък екран...
- Колко имаш? – закърши ръце.
Казах й половината от това, което й предлагах вчера.
- Ама нали...
- Ами отде да знам... И цифрова камера си взех.
Вятър! Аз и цифрова камера... Само съм си мечтал.
- Добре! – стисна зъби тя и сълзите тръгнаха на дебели струйки от очите й.
Взех гарсониерата на безценица. Но от голямата идея бях още на километри. Дойде ми след седмица, белязана от денонощна музика, пиянски запои, патрулки почти на всеки кръгъл час. Май беше, когато едва отърваха десет годишната Ели от дърт циганин, повлякъл я към мазетата, вратата за които бе разбита още на следващия ден след нанасянето на Сали. Връщах се от работа. На входа бяха бабите-любители и организатори на всякакви подписки.
- Ще взема и аз да продам апартамента – чух да казва тая от втория етаж. – Няма живот тук.
Поздравих машинално, защото бях ослепен от мълния. И оглушен от пеенето на птичето на рамото ми – вече разбирах текста на песента му!
Почти не мигнах – не поради поредната „музикална” вечер или от воя на патрулките. Смятах... Да. Обикновени бакалски сметки. В тетрадка. Ученическа. Четиридесет листа. И мислих. Ама яко.
Сутринта застанах пред вратата на Сали. Открехната – смее ли някой да краде от крадеца?... Бутнах я. Миризма на спарено. На катун. Мръсотия. Празни бутилки по пода. И цигани във всякакви пози. Бутилка – спящ циганин. Угарки. И спринцовки.
Сали, естествено, бе в спалнята – оплетен в три изрусени създания с кал под ноктите.. Задушно. А вони... Открехнах прозореца до главата му и той се размърда. Кръвясало голямо око се отвори като заяла щора и огромна немита ръка стисна китката ми в желязна хватка.
- Мамъ ти дъ...
- Спокойно – преглътнах на сухо аз. – Идвам за бизнес.
Проститутките се разхвърчаха като палета от глиган. На писъците и ахканията им мигом реагира целият апартамент и завря. Никога не бих предположил, че на такова пространство може да се съберат толкова хора.
- Вън – изръмжа Сали и спалнята се изпразни така, както се бе напълнила. Последният затвори вратата, внимавайки да не я тропне.
- Къжи, ва.
Седеше чисто гол в леглото и свиваше последователно мускулите на краката и ръцете си, загледан в играта на татуировките по тях.
- Можем да направим пари – изкашлях се аз.
И като започнах... Почти десет минути. На втората Сали спря да мърда мускулите си, а на третата ме зяпна. Поне пет ожесточено рови с показалец ту в едната, ту в другата си ноздра. После го завря в лицето ми и рече зловещо:
- Знайш к’во тъ чакъ, аку мъ излъжиш, ъ?
- Знам.
- Е?
- Бабата от втория етаж... Апартаментът до асансьора. Готова е. Само малко я понатисни.
Още след обяд малки циганета счупиха прозорците на хола и кухнята й. Надвечер по стълбите я пресрещнал рошав мъжага и след като й показал от всички възможни ъгли мъжкото си достойнство, направил й предложение за брак. При това с консумация... Патрулката, която долетяла след тридесет минути, естествено, само записала особените белези на хулигана. Шоуто обаче бе оставено за сутринта – когато бедната женица понечила да излезе от жилището, оказало се, че цялото войнство на Сали се бе облекчавало пред и по вратата й.
През това време аз ипотекирах гарсониерата на Мими и моя апартамент. Напълних едно куфарче с банкноти на дребно и зачаках по-нататъшното развитие на оперативната обстановка.
Разбиха й мазето и го изнесоха като куц котарак бели лабораторни мишки. Две вечери подред и в най-невероятни часове чукаха и напъваха външната й врата.
Явих се точно навреме – когато бабето бе свикало сина и дъщеря си с подкрепление от половин България. Бяха писали вече до президента, вътрешния министър и до три от най-големите телевизии.
- Вие от кой вестник сте? – отвори ми младо, лъскаво гадже и ме гледа като петел бобово зърно.
- Аз съм съсед – пристъпих от крак на крак.
Наизлезе и част от останалата рода.
- Чух... – започнах аз и пуснах капака на дипломатическото си куфарче да се отвори. Подът на коридора почервеня от петарки. – Чух, че сте продавали апартамента, та...
- Не! – ревнаха с пълен глас всички.
Президентът беше високо и без правомощия; вътрешният министър не се занимаваше с кокошкарски истории; по една от телевизиите пуснаха някакъв орязан репортаж, който бе удавен от вопъла на правозащитните организации така, че, ако след предаването бяхте попитали някой зрител, той по-скоро би обяснил, че в еди-кой си град разгонена баба-нимфоманка преследвала млад ром и току отваряла пеньоара си...
Дойдоха след десет дни – пак опикаха вратата им. Патрулките бяха заети и нямаше кой да състави протокол. За телевизиите врата, обляна с урина, не беше новина.
- Имахте интерес към апартамента на баба – започна младежът.
Вече знаех, че са обиколили безрезултатно всички агенции за недвижими имоти.
- Хм. Аз, знаете ли...
- Ще свалим от цената.
- Ама аз си купих диван...
Идеше ми да извикам: доведи онова гадже, младото! Искам то да ми се моли!
- И телевизор с плосък екран... Имам само...
- А, малко!
След още седмица дойдоха. Сякаш ме бе чул – до него бе и онова, готиното маце.
- Съгласни сме – викат дружно.
- Обаче – погладих се по брадата раздвоен, - аз пипнах малко от парите. Купих си цифрова камера...
Оформихме всичко. Бабата хвана към някакво село в околностите на София, а аз към банката и съда. Регистрирах агенция за недвижими имоти и ипотекирах апартамента за двойно по-голяма сума, отколкото го бях купил.
Следващият... Беше един самотник от седмия етаж. Чудак. Ходеше винаги с бомбе и тънък бамбуков бастун, на който никога не се подпираше. Говореше малко и не с кой да е. Мен например упорито не ме забелязваше. Веднъж в асансьора се качихме повечко хора. Рамото му се опря в гърдите ми. Дръпна се като опарен и се изтръска гнусливо... Сигурно затова го избрах – исках да го видя смачкан и унижен.
В близкия парк го нападна тумба мургави младежи. Ограбиха го до шушка... Видях го пред блока без бомбе и бастунче. И с окървавена риза. Пак гледаше през мен.
После разбиха жилището му и изнесоха всичко по-ценно... А още по-после... Скочи от терасата на стълбището между шестия и седмия етаж.
- Абе, тоя... Моя чувек гу шамаросал, пък то скочило – опита се да обясни Сали произшествието.
Лъжеше, разбира се... Кой знае каква гадост са му направили. А той – нали е гнуслив...
Даже не бях успял да му направя предложение... Обаче започнаха да се изнасят от блока. Купих общо четири апартамента. Тогава кацнаха и наследниците на тоя, самотника. Едни такива като него... Ученички. Дългокоси – не можеш да разбереш кой е мъж и кое женско... Една нация, ако чака на тях да се въздига... На четиридесетия му ден беше. Помня, защото сложиха некролог – бил, моля ти се, поет. Малко ми поолекна, щото няколко вечери сънувах, че ме топи в полицията. Поет, бе – улав човек. Ами да се изнесе като нормалните. Що се хвърля от седмия?...
- Какво да ги правя тия жилища? – викам. - Ето, никой не иска да купува в тоя чумав блок. Дори под наем...
Започнаха да чупят ръце – отдалече били, как да го стопанисват тоя имот... За толкова и толкова...
- Ама да бяхте дошли вчера – изпъшках аз. – Щото преди час пазарих една холова гарнитура. И телевизор с плосък екран...
Почти ревнаха – аман-заман, ти баща, ти майка...
- И цифрова камера. Тя маса пари струва. Имам...
Само дето не ме разцелуваха.
После... После по плана, братко. Изнесох Сали на квартира в другия край на града. Дванайсет етажен блок със седемдесет и осем апартамента. Наех една бригада да лъсне придобитото. И след три месеца ги продадох за четири пъти по-голяма сума, отколкото ги бях купил.
Сали вече се бе развъртял на новото място. И започнаха да звънят на телефона от обявата, която бях залепил на входната врата. „Тази и тази агенция купува веднага жилище във вашия блок. Спешно!”
И нали бях вече в бизнеса с недвижими имоти, налетях на супероферта. Идват едни западняци и викат: искаме три декара парцел в регулация. Ето ти толкова и толкова пари. Колкото спестиш – твои са. Намерих едно местенце. Тече му реституцията. До месец ще го върнат на един голтак. И на западняците им допадна – ставало за целите им. Обаче оня иска майка си и баща си. На мен ще ми останат жълти стотинки. Перчи се серсеминът му със серсемин и въобще не иска да говори за отстъпка в цената.
- Има – вика, - още трима мераклии!
Тъй ли?... Пак не спах една нощ. Два пъти ходих до парцела. Сред него полусрутена кирпичена постройка. Нещо ми се върти за нея, занича в лицето ми, надушвам го, ръчка ме... Е, узря! Рано-рано цъфнах при Сали.
Лежи, естествено. Още пиян, естествено. Гол, естествено. Драпа се по неговия си орган и се хили доволен.
- Онъя, даскалката от третия... Гутовъ й.
Оправил си зъбите – вече цялата му уста грее в злато.
- Къто я стиснав за циците... Напика съ.
- Остави – махнах с ръка. – Можеш ли да напълниш една къща с хора?
Ченето му висна. Проточи се лига... Мразя това му олигофренско състояние. Добре, че бързо схваща.
След два дни постройката сред парцела осъмна набъкана с цигани. Няколко каруци, коне, две прасета и поне десет помияра – мръсни като стопаните си. Оня голтак ходи, рипа, заплашва – е, набиха го. Извика полиция.
- Дайте си документа за собственост – му викат ченгетата.
Той им обяснява, че няма, защото след седмица щяло да бъде негово... Тия от охранителната не са като катаджиите; те са бедни и мразят реститутите. Вдигнали рамене и се чупили...
В това време уредих един от мангалите с единайсет деца – от сукалче до пубер – да получи адресна регистрация със стара дата. Идеше и зима... Законът е бетон. Симеончо можеш да извадиш от Враня, но многодетното семейство от коптора – никога... Оня клекна и ми даде парцела на цена, за която и не смеех дори да мечтая. И в срока на западняците се включих.
И докато оглеждах за друг парцел, където да изнеса мангалите, една сутрин ми направиха „мечка”. В блока ми, в моята крепост. Пред асансьора чакаха момчета в спортни екипи и скиорски шапки. Единият се престори, че ми прави път, а всъщност се засили и блъскайки се в мен, ми нанесе удар в корема. Другият ме тресна отзад. Свестих се в нещо тъмно, тясно и клатещо се. Багажник на кола. Голяма и скъпа кола.
Мерцедес беше. Извадиха ме. Бяхме в гора, на чакълиран път. Заведоха ме на поляна сред ниски и обрасли до земята елхички. Мършава тревичка и вкочанясала кал. Двама ме държаха, двама пляскаха с дървени бухалки по кожените си ръкавици, а един ходеше като гестаповец пред мен.
- Перфектно – вика, - перфектно! Как ти дойде на ума?
Правех се на тапа. Обаче ония с бухалките... Много боли. Сигурно от студа. Беше и студено, казах ли?...
- Мащабът в провинцията е тесен за теб – вика оня пак. – Ще работиш ли за нас?...
- Делово предложение ли ми правите?
Отново ме биха. Докато не казах „да” без условия. Въобще що им трябваше да ме бият?.. И да ме отвличат?... Знам. Все едно аз да поискам да купя апартамент без Сали да е „поработил” със собственика. Никакви отстъпки! Никаква печалба!...
Оказаха се „западняците”. Какви западняци – наши хора. Само парите им бяха престояли малко по Бахамите и Вирджините... Преместихме се в София – аз, Сали и някои от основния състав. Защо ни са всички – тук циганите още по-гладни и по-агресивни. Те, новите ни съдружници, подбираха хората и имотите. Аз изучавах подробно ситуацията и давах предписанията на Сали. Той – надолу.
Обикновено падаха цените не само на имота, който атакувахме, но и в блоковете в съседство. Е, не толкова, колкото в полосата на главния удар, но файда имаше. И аз не я пропусках... А на „западняците” не казвах. Това си бе мой бизнес.
Две години така. Пари... Нямаш представа колко пари направих. А колко изтекоха през ръцете ми. Сигурно няма банкнота в България, която да не е минала поне веднъж през мене. И по лесно, отколкото в провинцията – полицията гладна, колкото циганите, а тия от правозащитните... Рекетьори ходели... Тия са по-страшни от сикаджии и висаджии, взети заедно!... Обаче вадеха Сали от ареста след поредното му задържане за нула време!
Но... Когато край теб е бъкано с мангизи, винаги се появява това „но”. Номерът беше банален, но как да не се хванеш, като ти маха катаджия?... Спрях. Млад, с нахлупена ниско над очите шапка. Обикаля като герест петел около колата, наднича по гумите, пухти.
- Отворете багажника – вика.
И когато слязох, от микробус със син буркан изскочиха двама в тъмни дрехи, грабнаха ме като агне сугаре и ме хвърлиха вътре. Имах вече опит и нито крещях, нито се дърпах. Пак ме сритаха, де. За респект.
Пътувахме сигурно към половин час. Когато ме свалиха от микробуса, разбрах само, че съм в огромен гараж. Тунел. Или коридор. Стаи като офиси, но с решетки на прозорците. Спряхме в дъното и един от мъжете почука. В това време погледът ми сам се навря в отворената съседна врата. Олюлях се и ако не ме държаха, щях да се срутя на пода.
На пода лежеше Сали. Голям. Гол. С огромна като паница рана на гърдите.
Сритаха ме и ме засилиха в отворената вече друга стая.
- Ааа! – завих, сривайки се на колене в средата на помещението.
Маса и два стола. Прозорец със спуснати щори. И мъж, застанал с гръб към мен.
Обърна се. Студени, жестоки очи на фанатик. С такъв не можеш да се разбереш. Трябва да изпълняваш каквото ти заповяда или да му дадеш това, което иска.
Е, знаех, че основно щяха да искат.
- Светът е една кръчма.
Тънки устни – като чертичка.
- Нали?
Каза го така, че трябваше да отговоря и то както иска.
- Кръчма е.
- Ти си седнал отдавна на масата. И си мислиш, не, сигурен си, че няма да плащаш.
Опънах нервно врат. Един от мъжагите вдясно веднага вдигна бухалката.
- Нали?
- Кой сте вие? – казах уморено.
- Кръчмарят. И нося сметката.
- Глупости. Какво искате?
Той се засмя така, че косата ми настръхна.
- Колко? – натъртих аз.
- Всичко.
Сега аз се засмях. Грешка... Биха ме. Майсторски. И много. Поляха ме с вода и ме хвърлиха в стаята, където бе трупът на Сали. Свих се в ъгъла. Треперих – дали от студа?... След час почуках на вратата.
Оня си беше там, зад масата.
- Всичко ли? – попита.
- Всичко – заплаках аз. – Ще ме пуснете ли?
- Ще те пусна – каза тържествено, сякаш се кълнеше пред знамето на полка.
Не че имах намерение да дам всичко. То беше толкова много, че сигурно и аз бих пропуснал нещо. Сметки в двайсетина банки, терени в петнайсетина области, апартаменти, къщи, вили... Но те знаеха. Всичко.
- От колко време ме следите? – попитах след поредния подпис под документ, с който прехвърлях нещо на някаква фондация.
- Почти година.
Вече привършихме. Олекна ми. Колко е хубаво да си гол и бос!... И жив! Говореше ми се.
- Полицаи?
- Бивши.
Не беше трудно да се досетя. Всички бяха като котило на една кучка – мускулести, здрави и знаеха къде и как да удрят.
- Защо? – набрах смелост и погледнах в очите оня с тънките устни.
- Верният въпрос е „кой” – каза безизразно той.
Замълчах. Опитах се да мисля. „Западняците”?... Да са надушили бизнеса ми зад гърба им? Ами. Те имаха интерес да съм жив и здрав и да работя. Доста „големи” ухапахме. Да не би оня, бившият министър на енергетиката? Или ченгето от Дирекцията?...
- Кой?
Извади изпод бюрото омачкана папка. Отвори я с гадна усмивка.
Олюлях се.
Некролог.
На оня, поета. С бомбето и бамбуковия бастун.
- Внукът му плати. С парите, които получил от продажбата на жилището му.
Спомних си го – дългокос и слаб, почти прозрачен. Тая с него дали му бе сестра или приятелка? И дали беше жена?... Такива едни – срам за нацията...
- Толкова малко! – изохках аз.
- Като имаш предвид, че ги наченал – вдигна рамене шефът. – Купил си холова гарнитура.
Помълча, чукайки с пръсти по бюрото. Сетне добави:
- И цифрова камера също.
За първи път се изплаших истински, до последната фибра на тялото си. И разбрах. Милост ли? Тия бяха без маски. Всички... Не се бояха, че ще ги разпозная после... Да. Нямаше да има после.
Затова се изненадах, когато шефът им за последен път огледа последния документ и каза като за последно:
- Това беше. Свободен си.
И ми посочи вратата. Буците с бухалките направиха шпалир. Тръгнах с вдървени крака. Натиснах дръжката на вратата. Отвори се. Радост избуя в гърдите ми... Рязко блъснах.
Първо се натъкнах на тежки оловни очи. После асимилирах високия жилав мъж с костюм и пистолет в ръката. Вече обираше спусъка, когато се извърнах и извиках потресен:
- Ти обеща!
Бе застанал встрани, така че да не го засегне куршумът, който щеше да излезе от главата ми.
- Кръчмарят винаги лъже – раздвижиха се тънките жестоки устни...

Изводите, оставям на Вас !

[Alex-BMW|e36 Профил]

Прекрасно е!!! Прочетох го цялото. Ако си го писал ти, няма да е зле да започчнеш някой проект... книга или друго. Помисли си
Иначе, изводите са много ...

[klintan66 Профил]

[LizarD Профил]

[PLUX Профил]

[mnh Профил]

винаги има и по-голяма риба

[betona Профил ICQ]

Добра идея, добре написано....