За методите на възпитание...

[LizarD Профил]

Взето от друга тема

Не може и да се разчита, че родителите му могат да го контролират 24ч, при положение, че тези хора ходят на работа.

24 часа не може, но е възможно да окажат много сериозен контрол. Моите родители също ходеха на работа и въпреки че не съм от тези, дето споделят много, винаги знаеха много добре какво се случва. Даже на моменти съм се чудел в онези години дали не ме следят някак.

А колегата е прав - ако едно време си бях позволил да взема колата на баща ми да си карам ей така без книжка и той разбереше, не бой, ми сигурно щеше да ми откъсне главата с голи ръце. А щеше да разбере. В къщи докато бях под 18 никога не са прожектирали филма "Ми аз излизам и не зная къде ще ходя и кога ще се върна..." Винаги много добре са знаели къде, с кой, какво правя, защо го правя. Често се е случвало да ми забраняват какво ли не...тогава съм се ядосвал...но сега не съжалявам за възпитанието, което съм получил като малък.
А сега не знам...сутрин, около 8 часа с колегите си пием кафето в едно заведение точно до службата ни - в близост има и училище, та докато ние си пием кафе, дето сме 30+ годишни маймуни, учениците вече са се почнали с бирата и водката...след няколко забележки от наша страна спряха да им сервират алкохол...те взеха да си поръчват само безалкохолното, а алкохола си го носят...гледал съм ги че носят и в пластмасови бутилки от минерална вода - вероятно някакви домашни ракии на родителите им...не ги зная кога изтрезняват, ходят ли на училище въобще, как се оправят с родителите си...но според мен положението е повече от трагично.

Не е важен подхода, а това как са те научили да мислиш.
На мен, никога не са ми забранявали каквото и да било, никога не са ми казвали къде да ходя и къде да не ходя, кога да се прибирам, с кой да излизам и въобще какво да правя.Винаги сам съм им казвал сам.Стане ли 22:00, аз вече докладвам на бащата къде съм, с кой съм, какво правя и до кога ще го правя.Но никой не ме е задължавал да го правя и няма да има последствия ако не го направя.Кола имах месеци, преди да имам книжка, регистрирана на мое име...в деня който я взех, бях с нея, навън, сам.Дори се противях, понеже не бях сигурен, че съм готов да карам мощна кола със задно предаване сам.Но бащата каза, че съм достатъчно разумен и докато сам не разбера какво е отговорност, никой няма да може да ми го покаже.И така, бях като насран 1 седмица карайки сам и треперейки, но свикнах и се научих.
Ключовете и документите за колата на бащата, винаги са стояли на едно моясто, а за моята са били в мен и винаги съм можел да ги взема(това преди да имах книжка) ама дали съм си го и помислял някога ?
Че дори и оръжието си не е крил.Аз лично съм го криел, когато съм викал приятели вкъщи, за да няма грешки...(е разбирасе, не го е държал ей така на масата примерно, но на колана на униформата, тя просната на леглото...никога не сме имали каса или нещо такова)
Та при 17-18 години, ако не си научен вече, какъвто и контрол да ти оказват, ти като си си кухо парче, такъв си и оставаш.
И да, карал съм със 150 в града, но на безлюден път, в индустриална зона, в 3:00 и то не на 17, беше тъпо, но все пак съм го правил и не, не се гордея и от тогава не съм си и помислял да го повторя.

Страшно впечатление ми направиха постовете на Someone и Cobb от Тази тема.

Пиша тази тема, за да обърна погледите ви към точно този въпрос, а именно, "кой е по добрият метод за възпитание"? Правилното говорене или хамалските крясъци и побои. Аз съм сигурен, че ако родителите са прекалено примитивни, това ще се отрази на рожбата им и ще се натрупат доста комплекси, също така съм сигурен, че ако родителите са разумни и свободомислещи, детето ще бъде възпитано добре, без да се налага системни крясъци, побои и т.н. (И все пак е нужно отвреме на време, защото човек е животно и понякога от дума не разбира) но моята позиция е че с ПРАВИЛНИТЕ думи, всичко си идва на мястото. За да си добър родител, трябва да си добър психолог! Търсете повече литература, когато се сблъсквате с проблеми, наистина е важно детето ви да отрасне качествено. Или накратко - обръщайте повече внимание на децата си - отглеждането на човек е изкуство.

[Angel_Baby Профил]

Първо да кажа, че темата ми е адски интересна и вече прочетох много добри мнения, на които искрено се възхищавам.
В процеса на формирането ми като човек, като личност, влияние ни оказват много неща - семейна среда, детска градина, училище, приятели, познати.
Има една възраст, в която децата копират всичко, което виждат и не правят разлика дали едно нещо е правилно или не. Именно в тази възраст на детето трябва да му бъде обърнато по-специално внимание, да му се обясни, да се контактува с него!
Разговорите са много важна част от възпитанието на детето. А какво забелязваме в момента: в забързаното сиво ежедневие родителите сутрин излизат с детето, оставят го в градината, вечер го прибират, в колата разговорите основно са за работа (колегата какво е направила, шефа как го ядосал и т.н.), а детето остава на заден план. Следва вечерята, на която темата отново е работата, някоя друга новина за деня и толкова. Време е за сън. На следващия ден програмата е същата. И това се случва не само в детската градина, а и след това - в училище, когато с детето задължително трябва да се занимава и родител - да се напишат домашните, да сподели какво му е харесало или не в училище. Уви! Днешните родители се сещат за това едва накрая. Всичко това ще изгради навици в детето да е редовно не само в училище, но и в живота, да е постоянно в отношенията си с останалите. А сега какво е мнението на родителите: че щом могат да купят на детето си телефон, лаптоп те му осигуряват всичко. Но това не е достатъчно. Трябва внимание, заинтересованост, защото това предразполага и самото дете да споделя.
Доверието - то също е неизменна част от възпитанието и трябва да бъде изградено между родители и дете. Например ако детето бъде подтикнато да направи нещо, което не е правилно, ще се замисли и ще си каже, че това не бива да го прави, защото майка му/баща му са го посъветвали да постъпи по друг начин! И след като то знае кое е правилно и кое не, няма да тръгне да прави такива глупости като 17-годишното момче, което днес предизвика катастрофа със седем ранени (цяло чудо е, че няма загинали). Всичко идва от ценностната система, която има - той, а явно и семейството му. Хем знае, че е на 17, хем тръгнал да се прави на мъж. Щом като му е толкова мерак да шофира, нека да го прави някъде другаде, където не застрашава живота на останалите. Много бързо започнаха да израстват децата и все се мислят за големи, а не осъзнават, че за всичко си има време и място. И с всичко казано до тук, не искам да превръщам едно дете в сянка на родителите си. Напротив - родителите трябва да съумеят да покажат на детето си, че тяхното мнение е още една гледна точка в дадена ситуация.
А колкото до физическото възпитание - аз не мисля, че е необходимо, когато съществува диалога между родителите и детето. Нали всички се опитваме да повярваме в това, че чрез бой нищо не се решава.
Направи ми впечатление за това, че книжката е някаква формалност. Съжалявам, обаче никак не е формалност. Както беше даден пример - формалност е от коя страна да е залепена винетката, но не и книжката.
Когато аз бях на курсове, ни пуснаха един филм за оказване на бърза помощ, в който филм имаше и данни за катастрофите през години, имаше снимки и всичко останало. Та явно героя от днешния ден задължително трябва да го гледа, за да се замисли какво е можел да направи, макар че той каза, че съжалява, но ако беше се случило нещо по-сериозно - какво като съжалява?!
И все пак аз ще спра до тук - за възпитанието може много да се пише. Много бих искала да се получи дискусия по поставените в първия пост въпроси!

[krystal]

За мен най-простото нещо е да обичаш детето си,да му го показваш най-вече и да комуникираш постоянно с него.Разговорите са много важна част от изграждането и възпитанието...и най-вече да се изгради като пълноценна личност със самочувствие.Всичките тези деца "хулигани" са предимно или много глезени или отраснали без абсолютен контрол или внимание от страна на родителите.
Абсолютно против боя съм...за мен наказание+обяснение вършат чудесна работа.

[horhef Профил]

..............

Има много истина в думите ти. Аз бих казал, че с бой не се постига нищо. Детето няма ли си акъл в главата нищо няма да помогне. Имах един съученик коото казваше "бийте ми и да си лягам" Трябва и морал а той липсва ли и в родителите няма как да се влее и в децата. За съжаление причните са комплексни и е трудно да се посочи точна причнина защо децата деградират по този начин. Но аз съм убеден, че причината не е "ФИЛМИТЕ ИГРИТЕ и КОМПЮТРИТЕ" Едно време и за нас така разправяха, че тв-то и игрите(нинтендо и за сегите) ще ни развалят и от нас хора не стават. Възпитанието тръгва от семейството. Изпусне ли се от там спасемие няма.

[someone Профил]

Хммм, оставам с впечатлението, че не съм много правилно разбран какво съм имал предвид, но то и няма как - не съм го обяснил много подробно.

Да започна от там, че половината ми рода са с педагогическо образование - баби, лели и т.н., а специалността на майка ми е начална и предучилищна педагогика. Дълги години, съвпадащи с ранното ми детство е работила именно това - начална учителка.
Когато споменавам твърдата ръка на закона (баща ми), нямам предвид някакви скандали, крясъци и побоища. През целия си живот съм изял точно три шамара от родителите си, като два от тях ми е вкарала майка ми. И трите пъти беше защото съм ги излъгал или премълчал нещо. Първият път - в първи клас в продължение на цял месец бях лъгал, че не ни дават домашни, като пропуснах факта, че началната ми учителка е състудентка на майка ми и са приятелки на всичкото отгоре. Втория път в четвърти клас трябваше да им кажа, че ги викат при директорката на училището, щото съм играл хоро в час по литература (не бях единствения танцьор), а аз леко бях пропуснал. И третия път - в девети клас ме бяха оставили на поправителен изпит по музика (не е смешно:D) и аз, тъй като нямаше как да си покажа на нашите бележника в края на годината, бях казал, че класната ни ги е събрала за да правят някакви статистики и ще ни ги даде в началото на следващата година.

Като говоря за възпитанието, което съм получил имам предвид, че никога не съм бил лигавен и щаден. Не са ми били спестявани семейните проблеми - с пари, роднини, семейни приятели и т.н. От както имам някакви спомени, нашите се държат с мен така, както биха се държали към възрастен човек - с необходимото уважение, но и с неминуемите изисквания.

Не зная как, но по някакъв начин бяха създали у мен огромен респект към тях и дори не ми е минавала през ума идеята, че примерно баща ми ще каже за нещо "Не може!", а аз въпреки това да си го направя на моя глава. Може би защото са били единни в мненията си и безкомпромисни в спазването на решенията си - никога не се е случвало баща ми да не ми разреши нещо, а аз да ходя да мрънкам на майка ми, тя да ми го разреши - просто съм знаел, че няма да ми мине номерът. Винаги са се подкрепяли, дори и единият да не е бил съгласен с другия, пред мен са били абсолютно единни. Не е имало случай в който примерно баща ми да ми се скара за нещо, и после тайно от него майка ми да дойде да ме утешава.

Никога не са ме държали настрани от техните приятели. Когато са се събирали с приятели, от тапишон още, винаги съм бил с тях и съм бил стимулиран да общувам с приятелите им като с равни, но и от мен се е искало да съм на тяхното ниво и не са се правели компромиси просто защото съм малък. Примерно сега си спомням един случай при който в разговор с един техен приятел корабен механик, се оказах със смешно малко познания за корабите и още на следващия ден бях заведен от баща ми след училище в руската книжарница (тогавашния вариант на Гугъл) за да си избера книга за корабите като обяснението беше "За да не се излагаш друг път така пред чичо ти Митко". Не са ми били спестявани разговорите им за секс, любов, разводи на семейства, коли, дрехи - всичко - и така хем не се чувстваш толкова различен и отдалечен от света на възрастните, хем в същото време малко по малко се приобщаваш към ценностите на този свят, ставаш част от него и не ти се налага в някакъв момент да порастваш изведнъж.

Бях 12 годишен, когато започнах да работя за пръв път. В зората на демокрацията родителите ми отвориха две павилиончета за разни сладки дреболии и вестници и едно малко улично кафене и аз работех наравно с жените, които работеха там - естествено доколкото ми го позволяваше училището - основно вечер - от 5-6 часа докато затвори павилиончето - към 8 часа и в събота и неделя. През този период джобни не са ми давали, а ми даваха "заплата" След това отвориха и кафето - там по същия начин. В последствие отвориха три магазина за хранителни стоки - на същия принцип докато завърша гимназия си работех там - след училище, в почивните дни, ваканциите. Летните ваканции обикновено продавах сладолед. Ама не за да мога с паричките от два месеца работа да отида на "моренце", а просто защото някак тогава още са успели да набият в съзнанието, че трябва да се работи, ако искаш да имаш какво да харчиш и да водиш разни девойки наляво-надясно.

Лятната ваканция между 10-ти и 11-ти клас вече имах книжка и снабдителят на магазините катастрофира лошо с микробуса (тогава нямаше дистрибутори, които да обикалят и да доставят стоки, ами всеки собственик на магазин си обикаляше и снабдяваше сам от складовите бази) та баща ми ми прекрати кариерата като сладоледопродавач, взе едно червена лада 2104 под наем и ме цани за снабдител...така че и това съм работил известно време.

В общи линии никога с мен не са правени компромиси само заради това че съм малък и не разбирам, давало ми се е много под формата на доверие, но и от мен много се е искало и винаги съм имал доста отговорности.

Мисля, че това, което, благодарение на родителите ми, ми се е случвало до 19-тата ми година е причината да не преживея някакъв тотален култорологичен шок в момента в който заживях отделно от тях и да не се превърна в някое нещастно наркоманче или пък в някой пропаднал тип без образование, амбиции и цели, преживяващ ден за ден.

Сега, от разстоянието на времето, си мисля, че баща ми рано е осъзнал, че няма да ме свърта много в семейното гнездо "при мама и тати" и че едвам ще дочакам да завърша гимназията за да пожелая самостоятелен живот, и се е опитал да възпита в мен самостоятелност, отговорност и способност да вземам решения.

Бях на 13 или 14 когато ме научи да карам (силно казано, но можех да потеглям, да сменям предавки, да паркирам, да карам назад - ей такива неща) По-късно ми помогна да си купя едно симсонче, да изкарам шофьорските курсове, той е настоявал да карам сам, за да се уча, в 11 клас навъртях първите си 15к километра - живеехме в Казанлък, а трябваше да ходя на кандидатстудентски курсове по 4 пъти в седмицата в Стара Загора. След това той ми подари първата ми кола - старото му е30, оставял ме е в куп ситуации, в които е можел да ми разреши проблема само с едно телефонно обаждане, да се оправям сам...ей такива неща...

Наказанията ми са били, ако се издъня нещо, примерно - един месец без телевизия, месец без излизане вечер...ей такива неща - уж всичко си е ок между мен и нашите, ама съм си наказан - не мога да мърдам от нас, или баща ми прибрал кабела на телевизора...и си знаеш, че си наказан, щото си се издънил. Ядосваш се, мислиш що така, но се усещаш, че следващия път като ти се възложи подобна задача мозъкът ти щрака на 100% да вземеш този път да го направиш като хората.


Има и някои подробности за мен, които в някакви моменти са налагали по-строго отношение от страна на родителите ми - аз съм човек, който много вярва на собствената си преценка за нещата и вземам решения базирани основно на моята си преценка за хора, факти събития, вероятности и т.н. Като цяло трудно се вслушвам в съвети и трудно променям мнението си за нещата. В последните години забелязвам, че съм станал много по-диалогичен, премерен и готов да приема чуждо мнение, но докъм 25-тата си година си бях рядка форма на инат. Което хем е добре - защото това ме е карало да си преследвам целите с цената на много лишения и несгоди, толкова е и зле, защото в други случаи ме е вкарвало в много конфликти с хората около мен.

А по повод ината ми...сещам се за един случай, в който бях докарал баща ми до почти пълно отчаяние с него. Той от много малък ми повтаряше, че ако пропуша и той ме хване, ще ми купи лично една кутия цигари и няма да ми прави проблеми за пушенето, ако я изям заедно с кутията и найлончето. Е пропуших и той естествено ме хвана. Както ми беше обещал ми купи една кутия Лъки Страйк (къде изчезнаха тези цигари?) седна на фотьойла срещу мен и ми вика "Ще ги ядеш ли?" Предполагам, че този момент от мен се очакваше да почна да се тръшкам и да се моля да не ям цигари, но аз само казах "Да" и се захванах първо с найлончето... Няма смисъл да обяснявам колко драйфах след това и че ходих до спешното да ми правят промивка на стомаха, но си хапнах цигарките...той също си спази обещанието да не ми прави проблеми


Май е това...

А по въпроса кой от начините на възпитание е по-добър - мисля, че няма правилен отговор - ставал съм много пъти свидетел как братя и сестри, които са обект на еднакво отношение от страна на родителите си, се превръщат в тотално различни хора - единият - отговорен и сериозен човек, а другият-тотален пропадняк. Затова смятам, че дори и при братя и сестри, родителите са тези които трябва да наблюдават и анализират що за личност е детето им и според това да приложат подходящо отношение и възпитание. Но в никакъв случай не трябва да оставят това на училището, приятелите, улицата, държавата, полицията или правораздавателните органи. Родителите винаги трябва да са там, да присъстват в живота на детето си, да внимават изключително много в това какво се случва с децата им и в съответствие с това да предприемат необходимите мерки, ако трябва и крайни - наказания, опити за промяна на средата и приятелите на детето и т.н. но трябва да наблюдават нон стоп и да реагират, а не да оставят нещата по инерция. Не всичко става с разговори, общуване и доверие, не всичко става и с твърдо отношение и безкомпромисност. Но всичко може да се постигне чрез адекватни реакции на родителите.

[LizarD Профил]

Но има и една друга гледна точка - сътворяването на "перфектното дете с перфектната ценностна система и перфектното поведние" може да доведе до трудна интеграция в среда с "не чак толкова перфекнтни личности" - която донякъде е полезна, защото когато се познавам с един боклук, няма да имам проблем с останалите.... Живота е такъв локум... Мисля че човек трябва да научи детето си да разширява мирогледа си и да го провокира да мисли. Да мисли достатъчно че да се стреми към душевното си спокойствие.

[someone Профил]

Но има и една друга гледна точка - сътворяването на "перфектното дете с перфектната ценностна система и перфектното поведние" може да доведе до трудна интеграция в среда с "не чак толкова перфекнтни личности" - която донякъде е полезна, защото когато се познавам с един боклук, няма да имам проблем с останалите.... Живота е такъв локум... Мисля че човек трябва да научи детето си да разширява мирогледа си и да го провокира да мисли. Да мисли достатъчно че да се стреми към душевното си спокойствие.

Съгласен, но аз съм много далеч от идеята, че нашите са създали "перфектното дете" с другите перфектни неща. Просто според мен са се опитвали не толкова да ми осигурят чудесно детство, колкото да ме подготвят доколкото е възможно за реалния живот, което при мен може би е било наложително заради особеностите на характера ми.

[saleen Профил]

Личният пример е най- доброто, другото е бош-лаф и пробутване на развалена стока -в смисъл, колкото и да му се приказва, ако с действията си правим обратното ефект няма да има.

[ktv Профил]

Моят метод е комбиниран- докато са малки, може и да ги пошляпвам, после говоренето е основното. За личния пример е ясно- без него нищо от първите две не е актуално и става безсмислено.

[Dimo Профил Уеб-сайтICQ]

Честно казано възпитанието е от значение когато е приложено на време, когат порасне и да му говориш и да го биеш все тая, трябва да уцелиш момента в който се възпитава основно и да научиш отрочето си на основни навици, принцпипи, морлани норми, доверие, култура, държание, кое е добро и кое не, отговорност, дисциплина и не на последно място самоконтрол.

[flame Профил]

братя и сестри, които са обект на еднакво отношение от страна на родителите си, се превръщат в тотално различни хора - единият - отговорен и сериозен човек, а другият-тотален пропадняк.

Което води до категоричния извод, че в никакъв случай не е само и единствено личното отношение и възпитанието на родителите. За мен има още 2 фактора:
2. Заобикалящата среда (или с каквито се събереш такъв ставаш) и
3. Лични качества (придобити или наследени)

Родителите могат да наливат акъл и помагат по първите две точки, но по третия показател нищо не могат да променят. Жив пример сме аз и брат ми - различаваме се само по третата точка, ама аз си купих БМВ, а той кара автомобил марка "Служебен", модел "На лизинг"

Дори ако трябва да ги степенувам най-голямо значение отдавам на личните качества, после на заобикалящата среда и най-накрая на родителския контрол. Моите родители да речем са супер инетлигентни хора, обаче аз винаги съм имал собствено мнение и често не съм ги слушал (може би и поради тази причина не ми купиха кола като се замисля ). Имах щастието обаче да ме пратят в хубаво училище, където освен че научих доста неща, но най-важното - не станах тракторист-хулиган както беше казал един колега , а придобих градски и европейски манталитет. То образование и манталитет хубаво, ама в стола на университета не ги приемаха срещу купони за храна - седнах си на задника и направих неща, които други мои колеги (понастоящем завършили същата специалност и безработни) не направиха.

[DiDi Профил]

Много е важно да бъдеш приятел на децата си и в същотото време да имат респект към теб. Моите родители никога не са ме удряли, баща ми имаше навик да ми вика, но сам видя, че с викове не става. От 16 годишна насам споделям всичко с родителите си без да се притеснявам точно поради факта, че баща ми започна да говори с мен не като с дете, а като с приятел. Споделя ми всички глупости, които е правил като дете, ученик, студент и всички трудности, с които се е сблъсквал. Казва ми как е постъпвал в тези моменти и ме е питал дали според мен е постъпил правилно, след като изкажа мнение започваме да обсъждаме. Аз си взимам поука от този разговор. От тогава и аз се отпуснах. Спрях да правя глупостите, които преди това правих. Винаги са ми казвали кое е правилно и кое не. Благодарение и на няколко книжки, които прочетох, се научих, когато има проблем първо да обмисля добре, да погледна всички страни и след това, ако имам нужда от съвет да питам родителите си.

[BMDrago]

само дисциплина и нищо друго

[BMWPerformance Профил Уеб-сайт]

само дисциплина и нищо друго

[((:BuKcu:)) Профил]

Хмм, методи на възпитание.
Радвам се, че не ми липсват първите 7 години, както и следващите...та чак до сега.
Аз съм изцяло прототип на майка ми.

Методът с шамарите, не е начинът нито пък решението. И мен са ме потупвали - веднъж във 2ри клас, само защото съм решила да се кача на автомобуса от едната спирка до другата и втория път, защото се бях събрала с неправилните хора.

Родителите ми винаги са ме третирали като голям човек. Не съм получавала винаги това, което искам, но пък за сметка на това са ме оставяли да "прогледна" един вид, че може и да греша и че те са прави в повечето случаи и че безсмислени неща не е нужно да правя.

Доверието - това е нещо много важно и ценно качество, което се гради многооо дълго и още по-трудно се поддържа и надгражда.
Тъкмо бях взела книжка и съм се наточила да карам, да покажа на майка ми...едва ли не, че вече съм Шумахер /леле а каква бях/ И тя жената в чудо се видя, и ми заяви най-категорично, че кола няма да видя, докато не се науча да карам нормално, а не да убивам хората. И така в продължение на 1 месец аз карам само с нея, то не бяха викове, крясъци...майкооо луда ме правеше...и аз само се бях залепила за волана изпаднала в някаква паника. И така чак след 1 месец ме пусна сама, отделно че ми е гласувала такова голямо доверие с тази кола, а малко по-късно ми я прехвърли на мое име. И чак тогава осъзнах, в каква заблуда съм била.
Малко след това осъзнах, че ако тя не беше поела нещата в свои ръце.....сега можеше и да не пиша, както се бях залетяла
Та доверието, което са ми гласували е доста голямо, щом са ми позволили да возя брат ми, който е на 6 год.

Другото важно нещо, което тя винаги се е старала да развие в мен - това е смелостта. Така е развила това чувство в мен, за да може един ден....не се знае животът какво ще ми поднесе, да мога да се справям със ситуациите, да рискувам, за да не остана аз зальохана селянка, която са преe**али.
Отделно, това си личи и в начинът ми на шофиране. Уверена съм както в колата, така и в себе си. Много хубава мисъл ми бяха казали навремето, как човек да се държи докато кара...."Ако ти си човек машина, машината която управляваш ще те слуша и няма да те остави"

Родителите ми винаги са ми помагали морално най-вече, искали са най-доброто за мен, от мен просто се искаше разбиране.
Радвам се, че успях да пречупя преградата с майка ми и вече я чувствам повече като приятел, на когото мога спокойно да се доверя, да поискам съвет и най-важното, че няма да ме излъже в преценката си.

И май нещо се отклоних....

Само ще кажа, май някъде прочетох за средата, да - това също е фактор за поведението на човека. Има ги всякакви, ще дам пример със себе си - била съм във всякакви компании ...хубави...лоши, но не се съм се поддавала, в повече случаи го правя за да подложа на изпитание психиката си и доколко мога да издържа. Не се влиая от чуждото мнение, правя това, което сметна за добре и от което имам полза.

Мога да кажа, че се гордения с хората, които са ме отгледали и продължават да го правят. Някой ден, ако аз създам свое семейство, ще се постарая всичко, което майка ми е направила за мен, същото да го получи и моето дете.


За заключение ще допълня, че все пак децата са всичко, което родителите имат. Има ги двете крайности - когато детето не се интересува от родителите си, в смисъл че ги пренебрегва, обижда и т.н, и на отсрещния полюс, когато в натовареното си ежедневие родителите забравят за децата си и че тяхното възпитание зависи от тях и че те не са плюшени играчки, които трябва да се хвърлят от единия край на стаята до другия.