От автора!
Модератор: Общи модератори
13 мнения
• Страница 1 от 1
- valery
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 183
- Регистриран на: 28.11.2007
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
От автора!
от valery » 29 Сеп 2009, 15:58
Не искам да превръщам BMW форум в литературен, но тук съм срещал доста интересни текстове и мисля, че ще има интерс към темата, която пускам. А ако има някой, който да я допълни, още по-добре.
Тези две "неща" са писани от един приятел и според мен никак не са лоши, дори имат доста оригинално съдържание (има и още, но не съм получил разрешение да ги пускам, може би ако ви харесат):
"Ампула"
Дълго време се опитваха да ме склонят, така или иначе май се навих. Тръгнах сам, със собствен транспорт и с пълното убеждение, че тази сага не ми е нужна.Реших да играя по тяхната гайда и да им покажа, че гайдата им не свири,а пищи в грешната тоналност. Исках да им покажа, че грешат, да млъкнат и след това да им го натяквам.
Преди постъпването си ( действие, чието значение осъзнах едва след като го извърших) бях сигурен, че аз чак такива проблеми нямам. По-точно бях на ясно, че имам проблеми, но не повече от нормалното. Като всеки нормален човек губех съня си когато ми беше нужен и го намирах именно тогава, когато нямах нужда от него. Да, вярно това не е повод и признавам, че къде нарочно, къде без да искам, изпадах в състояния, които ги плашиха.Ще спра да ги наричам с кодовото название „ги“ и ще си измисля ново - то ще е „мой близки“. Всеки има такива и няма да е трудно да изгради представа за масата добротворци, които желаеха да постъпя там.Наистина моите близки не разчитаха сигналите, които им пращах и се плашеха от тях. Друг е въпросът дали аз имах сигнали или просто излъчвах на честота, която бях сигурен, че няма да разберат, без да имам нещо конкретно предвид. Това,че боядисах стените на жилището си в цвят, в който се боядисват пожарните коли, и записах на телефонния си секретар звуците на предполагаемата си агония, хриптящи и много отчаяни, не значи, че не трябва да им идват на гости или да ми си обаждат. Или не, точно това значи - значи, че просто не исках да поддържам връзка с тях, не исках да ги виждам и да общуваме, да си говорим за времето и за политика. Не исках да си разменямe злободневни проблеми и да си помагаме взаимно. Исках да престанат да са мои близки и да станат мои далечни, с които да ставам близък когато поискам, а това щеше да е много рядко. Когато се сетя за техен рожден ден или когато им открият мозъчен тумор, две много малко вероятни неща.
Това беше послание , което не разчетоха и което много ги притесни. Така им подейства и фактът, че напуснах уж добрата си работа с грандиозен скандал и счупен молив, с който замерих човека, на когото казах, че напускам. Не го наричам „шеф“, защото той можеше да бъде шеф единствено на зализаната си прическа, която никога не променяше изящния си работен вид.След молива последваха и подкани за действия с репродуктивния орган на негов роднина по съребрена линия. Моите близки не разбираха, че тази длъжност ме кара да се чувствам като зъбчатка в машина, която не работи, и само отчита уродлива дейност. Не разбраха и фактът, че започнах да приработвам колкото да задоволявам първичните си физиологични нужди като сън, храна и кабелна телевизия. Започнах да сменям работата си често, напускането на поредната не винаги беше съпътствано от счупване на молив, но другата част се превърна в неизменен фактор. Бързо ми беше лепнат етикет на асоциал и саможивец, може би не без основание.Любовният ми живот беше много малко живот и още по-малко любовен. Опитвах се да се придържам към концепцията на неангажиращия секс, но почти винаги капитулирах само пред неангажирането. И там счупих няколко молива.
Капакът на всичко дойде в телефонен разговор с една моя много близка. Разговорът се проведе с майка ми на рождения й ден, една от двете дати, които никога няма да имам честта да забравя. Другата такава дата е рожденият ден на баща ми, по простата причина, че майка ми винаги ми се обажда и ми напомня за нея. След като се опитах да съм максимално оригинален в пожеланията, а тя се увери в нормалното протичане на жизнените ми процеси, ме попита какво смятам да правя със себе си. Въпрос, от който ми се догади, дощя ми се да повърна в телефонната слушалка. Отговорих красноречиво и ясно. Обясних й, че планирам помпозно самоубийство и не й спестих подробностите. Измислях ги в момента, тъй като никога не съм имам такива намерения. Заяждането ми беше плоско, разговорът приключи на момента, а мълвата за намеренията плъзна бързо в ежедневието на близките ми. Почти веднага получих още едни етикет, все едно съм преминал през пoредната митница по пътя към пълното си морално и социално падение. Етикетът гласеше „суицид“ и беше с големи и червени букви. На мен това не ми пречеше особено, не правех нищо за да го премахна. За кратко получих още няколко подобни прилагателни и скоро се роди идеята, че трябва да постъпя на лечение. Не в лудница, това е грозна дума и всява паника, заместваха я с „място, което да си починеш“. Остроумният ми паралел с гробищата бързо загуби ефекта си и спрях да го използвам. Идеята за постъпването ми обаче си остана и се превърна в идея фикс на близките ми. Както вече стана ясно, аз склоних, мотивацията ми също е ясна.Бях сигурен, че след като прекарам един-два месеца в някой кокетен психо диспансер по мой избор и с възможност да си тръгна когато пожелая , ще мога след това, без никакво притеснения и последствия, да им разправям как смятам да си пръсна главата досами някоя детска катерушка, посадена в пясъчно каре, около която цвъркат нищо неподозиращи деца.
Дочаках края на месеца, за да мога да си получа последната заплата, след което да напуснах и пристъпих към изпълнение на идеята. Качих се на колата си, на която скоро трябваше да празнувам пълнолетие и набързо се озовах пред „Мястото, на което да си починеш“. След като направих последния завой и клиниката се изправи пред мен, всякакви представи за приятни бялобоядисани диспансери, добита от американските филми, който не гледах, се изпари. Нямаше нито градинка с педантично окосена поляна, нито пейки,нито приветлив вход, нито какъвто и да е външен белег, който да ме убеди, че това не е просто един храм на лудостта. Не се виждаха и никакви приятно захилени пациенти. Сградата имаше решетки и беше боядисана, както би казал Мартин Кабровски, в държавно жълто. “Кога ли ще го приберат и тоя?”- помислих си на слизане от колата и смело закрачих напред. Нямах намерение да се отказвам, не и преди да съм видял какво е. Знаех, че няма да е приятно, но исках да свърши бързо.
Записването стана почти като в хотел, прие ме доктор Ковачев. Увери ме, че съм тук на почивка и не трябва да мисля за нищо,а след като изляза ще се чувствам като нов. Знаех, че е лъжец и мижитурка, но не бях очаквал друго. Накара ме да оставя всички “опасни” предмети, които нося – такива нямах. Личната карта и кинжката също. След това ми подаде едни документи, който да подпиша. Не ги прочетох всичките , но основната им идея беше, че обещавам да не изям друг пациент по време на престоя си и да бъда послушен. Подписах ги и ме заведоха в стаята ми. Беше на последния , четвърти етаж в най-далечното крило за доброволни, така поне се изрази лелката , която ме заведе до новата ми квартира. Бях сам на този етаж, други чак толкова луди, че да влязат сами нямаше. Зарадвах се на това, че съм далече от всичките шестици, защото се притеснявах да не ги чувам нощем. Стаята нямаше меки стени и армирана врата с дупка ниско долу, през която надзирателите да ми ритат паницата с храна, но имаше решетки на прозорците. Леглото и всичко останало,а именно - гардероб колкото хладилник, маса и стол, бяха отвратителни. Миришеше на мухъл и имаше мухъл. Дощя ми се да сляза долу, да изпочупя всички моливи на регистратурата и да си тръгна, но за втори път си казах, че трябва да видя какво е.
Още през първата седмица видях какво е. Беше отвратително, опитах се да свикна с новата си килия, с гадната храна и с миризмата на болница. Това обаче далеч не беше най-лошото. Всеки ден трябва ше да се виждам с доктор Ковачев и с още един психиатър, чието име винаги бърках, казваше се или Гинчев или Генчев. Така и не запомних кое е правилно и затова ги редувах. Това го побъркваше до така степен, че спря да ме поправя всеки път с идеята да ми омръзне, но не беше познал. Той ми беше по-симпатичен, защото показваше някакви емоции, а колегата му беше като сфинкс, само че много по-безличен. На втория ден вече си имах диагноза, която гласеше нещо от сорта на “ леко психично разстройство и депресия”, когато ми го казаха звучеше много по-сложно, но после ми го обясниха с прости думи и аз запомних тях. Бях убеден, че това е нещо като диагноза плацебо, която поставят на здравите си пациенти, за да отчитат дейност. Назначиха ми и хапчета и за тях бях сигурен, че са плацебо и ги пиех без да шмекерувам, след като ги глътнех винаги си показвах езика на сестрата, която ми ги даваше. Тя не ме караше да го правя, но ми беше приятно да й се подигравам по този начин , дори го вдигах нагоре към небцето, а тя всеки път се гнусеше от малката халка,бляскаща на юздичката под езика. Като изключим тези ни закачки със сестрата и срещите с двамата лекари, престоят ми беше скучен. И срещите ми доскучаха бързо, бяха еднакви, задаваха еднакви глупави въпроси и аз им отговарях еднакво машинално. И дума не отвориха за хипноза, нямаше мастилени петна, само протяжни разговори. Явно и на тримата историята ни беше ясна и я правехме по задължение. Имах право да излизам всеки ден след обед. В началото си мислех, че е страхотно, но после осъзнах, че клиниката е до някакво село, а градът е далече. Алкохол не можеше да пия, така че дори в кръчмата не ходех.
Следващото нещо в списъкът ми за забавление бяха лудите. За жалост не се засичах с тях често, те имаха повече занятия от мене,лекуваха ги всеки ден, не знам как, защото докато траеха сеансите не ме пускаха в залата за масови сбирки. Засичах се с най-леките, който също можеха да излизат след обед и виждах цялото болнично население, когато идваше време за ядене - всички се хранехме в стола. Веднъж попитах един “колега”, на излизане от клиниката, дали ходи в кръчмата, той само ме изгледа и продължи да крачи със ситни крачици и приведена глава. Стана ми чудно защо върви така, след като знаеше, че е във лудница, можеше поне да не върви като шизофреник. По-късно разбрах, че хич не бил от леките. Бил “национализиран”, термин, който научих от “колегите”, преди седем-осем години, бил много агресивен, но започнали обилно да го тъпчат с някакви химии. Та в общи линии оттогава си е все надрусан и единственото, което може да прави е да върви и да яде. Разбрах също, че много обичал селските птици, кокошки и темподобни. Ходел след тях, гледал ги, ако успеел да ги докопа, ги прегръщал. Веднъж хванал едно малко гъсе и го удушил от стискане, болницата го платила, а на него доста време му било забранено да излиза. След тази случка всички започнали да му викат Гъсоко.
Имаше всякакви видове пациенти : сумтящи, лигавещи се, напикаващи се, спокойни и досадни. Досадните бяха най-много. Дори един изяде шут по задницата, защото непрекъснато вървеше след мене ми говореше някакви глупости за децата си. Беше около петдесетте с вътрешен заем на главата, слаб и сив с изцъклени очи. Най-досадното беше, че когато спреш за да му отговориш нещо или просто да му кажеш да се разкара, той още по-настървено започва да ти обяснява. А докато ти говори глупостите си, нарочно или не, посяга към тебе и започва да си муша пръста в незакопчаните илици на връхната ти дреха. Изключително досаден и неприятен човек, с изключително досаден и неприятен навик. Няколко пъти му казвах да не ме закача и да ме остави на мира, а той си дудне и си муша пръста. Кипна ми и така го изритах, че свят му се изви. След това не припари до мене, само ме гледаше строго, а аз му се хилех и сам си бърках в илиците, това най-много го обиждаше. В по-голямата си част обаче лудите бяха просто едни рошльовци със сини пижамки и халатчета. Не показваха по нищо, че са болни, само дето не говореха много и някой се напикаваха. Явно бяха шантави само отвътре , а отвън, благодарение на илачите, изгледаха спокойни и с празни погледи.
Имаше само двама лекуващи се, който страняха от другите и си ходеха винаги на чифт. Явно бяха приятели и освен това ми се струваха горе-долу читави. Беше им разрешено да пушат до стълбите на входа. Аз също се ползвах с тази привилегия. Благодарение на това, щем не щем, се сдушихме. И двамата бяха на около четиресет години, мургави и приличаха на общи работници от някой стоеж. Бяха от дълбоката провинция, говореха отвратително и подозирах, че са почти неграмотни. Сприятеляването ни не беше кой знае колко голямо, пушехме заедно и седяхме на една маса при храненията. Единият се казваше Илчо, а другият Стефан, но държеше да му викат бате Фанко. Само заради прякора му си струваше да го затворят. Та Илчо и бате Фанко бяха почти дебили, невъобразимо прости и лишени от смисъл. Непрекъснато псуваха или се подиграваха на някого. Благодарение на това, че бяха горе-долу нормални, се отнасяха много зле с другите перковци и непрекъснато ги обиждаха. Всички естествено се страхуваха от тях. Това беше единствената причина, поради която се мотаех с тях. Харесваше ми да се чувствам като най-силния в глутницата. Ако не бяхме на това място нямаше никога да си обелим и една дума. Така или иначе разговорите бяха под всякаква критика. Най-често говореха те, а аз слушах.Често пъти дори не ги разбирах, защото диалектите им бяха много сериозни, а освен това бяха и различни в резултат, на което се получаваше една словесна помия, която само те си разбираха. Така или иначе нямах какво толкова да им кажа, най-честите теми бяха коли, и жени. Мразех тези теми. Никога не ги попитах защо са “ национализирани”, струваше ми се, че така изисква кодексът на душевноболните, пък и бях сигурен, че ще ме излъжат. Предполагах, че или са бездомници, на които им изнася безплатната храна и легло, или са престъпници, предпочели по-лек режим. Хич не ме и засягаше.
Засягаше ме това, че времето минаваше бавно, в пушене с Илчо и бате Фанко, в ядене и спане и от време на време разходки из селото. Мина месец и малко, а не се чувствах като нов, напротив, писна ми жестоко и исках вече да се връщам в София. Мислех, че планът ми е вече изпълнен, обажданията на близките ми зачестиха и ставаха все по-сълзливи – явно искаха вече да се прибирам и смятаха, че съм излекуван. Дори и да не беше така, аз вече не можеш да издържам, видях какво е, не ми хареса, време беше да се махам. Имах чувството, че ако постоя още малко с Илчо и Фанко наистина ще полудея. След поредния разговор с двамата галфони с бели престилки просто изтърсих:
- Ковачев, аз смятам да си ходя вече. Чувствам се като нов. - реших да се правя на забавен.
- Къде да ходите, господин Ясенов. - реши да се прави на ударен той.
- Вкъщи, мисля, че ми стига лечение.
- Аз пък мисля, че това е въпрос, по който ние със колегата Гинчев трябва да се произнесем
- Виж сега, - започвах да се изнервям – по свое желание дойдох и така смятам да си тръгна.
- Да така е, дойдохте сам и потърсихте психиатрична помощ, трябва курсът на лечение да се завърши и да даде резултат.
- Какво лечение бе, един месец разиграваме театър, вие се правите, че ме лекувате, аз се правя на луд. Давай да приключваме с това. - помислих си, че нещата започват да излизат по-сериозни.
- За съжаление ние, както и Вашите близки, с които сме в непрекъснат контакт, сме убедени, че ви трябва лечение. - изломоти Генчев.
- Гинчев, ти не обаждай, така и така си тука само за украсa. - озъбих му се аз.
- Нека да не напускаме добрия тон мисля, че един месец се разбирахме добре. - каза сухо Генчев.
- Единственото, което напуска съм аз пич, ей сега отивам и си вдигам чуковете от тука, не виждам как ще ме спреш. - Боя се, че това е невъзможно, когато пристигнахте подписахте едни документи , чрез който се задължихте да останете тук докато не приключи лечението ви. Не можете да напускате когато Ви скимне, това не е пансион, а психиатрично заведение. И искам да ви уверя, господин Ясенов, че ако решите да напуснете на своя глава, ще го направите без документи и ще бъдете пуснат за национално издирване като избягал психичноболен. За нула време ще ви върнат обратно, а тогава престоят Ви тук много ще се утежни - обясни ми с пластмасова усмивка Ковачев.
- Ей мазник, ти заплашваш ли ме бе. - вече крещях.
- Господин Ясенов, запазете спокойствие и напуснете кабинета, или санитарите ще Ви усмирят. Утре, когато сте по-спокоен, ще обсъдим, нататъшното ви лечение.
По начина, по който го каза разбрах, че не се шегува. Станах, бутайки стола и така треснах врата на излизане, че прозорците на кабинета щяха да треперят до Нова Година. Бях бесен, най-вече исках да удуша всичките си роднини, който са ме бяха наклепали така.
Изязoх от клиниката и започнах да вървя из селото без посока. Бях извън себе си.Ковачев и Гинчев не ме притесняваха, тях щях да се оправя лесно с тях. Това, което ме можех да си обясня, беше как ненагледните ми близки са ми забили нож в гърба. Да дойдат и да говорят колко съм луд и опасен. Да ме наклепат едно хубаво, а после да ми се обаждат с треперещ глас и да ми питат как съм. Когато се върна от това проклето място, ще им покажа как съм. Още нищо не са видели, реших че кагато приключа с тях, те ще са тези, който ще трябва да дойдат на мое място тук.Колкото да изписването ми, платът беше ясен. Прибирам се кротък като агне. Правя се на много хрисим и готов на съдействие, а когато всички си тръгнат и остане само нощната смяна – една сестра и санитар, отивам с кабинетчкето, взимам си личната карта и книжката и право в някое радио или телевизия. Ще ме държат те насила, да не съм престъпник. Документите ми са в един шкаф в картона. Ключалката му ще се предаде от един шут, ако се окаже по-упорита на втория шкафът ще се разпадне. След това щях да им изпочупя всички моливи и да изчезна моментално. О, как щях да ги подредя аз, репортажи по новините с напикаващите се рошльовци, аз обясняващ колко нечовешки са условията, как зверски са се държали с мене. Всичко беше ясно, почувствах се по-добре, предвкусвайки отмъщението си. Наближаваше шест часа вечерта и вече беше време да се прибера в клиниката за храненето. Не исках да го изпускам, за да не бия на очи.
В момента, който влязох през входа разбрах, че всички знаят за моите магарии. Всички ме следяха с поглед, а когато си погледнех свеждаха глава. Казах си, че така е по-добре. Не исках да говоря с никого. Единственият, който ми каза нещо беше Илчо, на влизане в стола се изравни с мене и ми прошепна ,до колкото му беше възможно, с дрезгавия си глас:
- Майка, сЕди мирен, че патиш. Нема да риташ срещу ръжена, они че те опраат и тебе. Че ти шибнат ампулата.
Не му отговорих нищо, дори не го и погледнах. Ако на него му изнасяше безплатната храна и легло, аз имах друг живот и исках да го живея. А това с ампулата беше жестока глупост. Болничен мит за ампула, с която образно казано ти промиват мозъка. Някакво лекарство, от което ставаш кротък и общи линии вегетираш. Илчо и бате Фанко няколко пъти си бяха шушукали за нея, но аз бях убеден, че тя не съществува и е просто мит.
Казваха, че на Гъсоко са му били конска доза от нея и затова е станал такъв. И персоналът знаеше за тази легенда и не правеше нищо по въпроса. Аз даже подозирах, че те са я пуснали, за да държат пациентите в страх. Знаех, че е пълна измислица, но от това щеше да излезе материал за чакалите от жълтата преса, казах си, че не трябва да го пропусна в разказа си. Влязох спокойно в стола, целият персонал ме следеше внимателно. Какво очакваха да се нахвърля върху тях с пластмасовия нож, който ни даваха ли? Двете ми дружки седнаха на друга маса - притрябвали ми бяха. Точно когато мислех,че ще остана сам на масата, като на позорен стълб, до мене се дотътри един от пациентите. Викаха му Симе, около шейсетте, пълен, с червеникаво лице. Коремът винаги му се виждаше от процепите между копчетата на пижамата му.Беше плешив, с големи несиметрични уши и говореше несвързано. Бях го запомнил, защото се напикаваше и редовно ходеше с жълтеникава пижама. Само това ми оставаше, някой да ме маркира преди да си тръгна. Не му казах нищо, не бях в положение да се набивам на очи, оставих го да седне. Отначало не говореше нищо, само ми хвърляше по някой поглед и се хранеше. Още в момента, в който седна при мене знаех, че ще иска да ми каже нещо, очаквах някаква несвързана глупост. Знаех, че съм станал интересен на всички с постъпката си. Просто изчаках да събере смелост. Не след дълго той започна да говори.
- Голям сняг беше, оная зима много голям. - отначало почти шепнеше – Ама аз си ходех на работа – кой ме пита мене студено ли ми е, не ми ли е.
Не мислех да му отговарям, той продължи.
- И на пръстите студено, а мойта на всичко слага сол, много солено... горчи, кой ме пита мене, солено ли ми или не. И пари не ми дава всичко в огнището гори... много солено, много...
- Какви ги дрънкаш бе приятел, - не издържах аз- за какво говориш.
Думите ми сякаш го сепнаха, млъкна и ме погледна право в очите. От празният му поглед нямаше и следа, за миг си помислих, че срещу мене стой здрав човек. Изглеждаше все едно ме е познал.
- Момче, ще те затворят в ампула. - представата ми, че е нормален мигновено се изпари, но той продължи. - Ще ти затворят ума в онова гадно стъкло и от там измъкване няма. Недей да си пропиляваш живота.
- Какво стъкло, това с глупости перко такъв.
- Всички тука сме в ампули, и тебе ще те вкарат... Студено беше много, мойта нищо не дава, само сол слага и масата мести.- очите му вече бяха придобили стария си стъклен блясък.
- Ама вие тука май вярно всички не сте с ума си, няма ампули, просто сте луди. - казах троснато. Той продължи да си говори за студа. Повече не го и слушах.
След като свърши вечерята се прибрах директно в стаята си. Тогава осъзнах, че докторчетата не си губят времето. Веднага бяха назначили един санитар да следи всяка моя стъпка. Когато отидох до банята да се измия той ме чакаше пред вратата. След това ме изпрати до стаята ми и явно щеше да стои караул на вратата през нощта. Докато вървеше след мен на път за стаята ми го попитах дали е новата ми бавачка. Чух само едно сумтене иззад гърба си. Явно и той не беше щастлив от новото си назначение. Това беше добре за мен, защото показваше колко съвестно ще ме пази. Прибрах се в стаята си към седем и трийсет. Просто легнах на леглото и зачаках. Напрягах слуха си, за да чувам кога стражарят ми напуска поста си и отива някъде. Правеше го сравнително често и то за доста време. Явно отиваше да пуши или нещо такова. Просто трябваше да изчакам известно време, да не вдигам шум и да се промъкна когато го няма. Стана ми странно защо не ме заключи, предположих , че причината е в това , че съм в стая за доброволни, те не се заключваха. Бях сигурен – на следващия ден щяха да ме повишат в чин редови пациент и да ми спретнат една чудесна стая с меки стени и здрава ключалка. Шансът ми беше тази нощ.
Времето течеше бавно, прекарах го в кроене на планове за отмъщение. Разиграх десетки сценарии, завършващи с много рев от страна на роднините ми. Когато стана три и десет сутринта вече не можеш да чакам. Ослушах се кога оня отвън ще иде да пуши или там където ходеше и щях да действам. Щях да мина бързо по коридора, право в кабинета на лекарите и после много далече. Не мина много време и чух как стъпките му отекват в коридора. След като спрях да ги чувам изчаках няколко минути, станах и открехнах врата. За мое щастие тя не изскърца. Подадох глава навън и се огледах. Коридорът беше светъл и празен, с подредени стаи от дена страна и тъмни прозорци отдругата. Имаше две стълбища от двете му страни. Веднага разсъдих, че санитарията трябва да е слязъл от по-близкото, затова се отправих към далечното. Не изминах и пет метра и разбрах, че съм сгрешил, стъпките му идваха точно срещу мен. Изпаднах в паника, направих две крачки и спрях пред следващата врата, натиснах дръжката – не беше заключена. Влязох вътре и се притаих, спрях дори дъха си.Явно съм успял да се шмугна точно навреме, защото чух как подмина врата и спря пред стаята ми. Не виждах причина да влиза вътре, просто трябваше да изчакам следващата дупка и да атакувам отново по другото стълбище.
Стоях с прилепен гръб към врата и чаках. Когато очите ми свикнаха с тъмнината осъзнах, че се намирам с някакво складово помещение. На пода имаше кашони, а под стените лавици с различни шишета.Явно тук държат лекарствата и санитарните материали. Погледът ми спря върху един шкаф или по-скоро метална каса със стъклена вратичка, заключена с катинар. Предположих, че в нея държат силни транквиланти или нещо от сорта. Когато се приближиш обаче видях, че на полиците и има подредени еднакви ампули. На всяка имаше залепено листче с име. Започнах да ги чета, това бяха имената на всички пациенти, с изключение на мен, Илчо и бате Фанко. Не може да проумея какво е това. Не вярвах, че ампулите съществуват. В този момент вратата рязко се отвори и в стаята нахлу светлина, която ме заслепи. Някой ме сграбчи преди да мога да реагирам. Усетих убождане по ръката. Почти в безсъзнание разбрах как ме изнасят от стаята. След това припаднах.
Не зная колко време мина оттогава. Зная само, че ми направиха нещо. Рядко идвам на себе си. Когато това стане се усещам някак отдалеч. Чувствам тялото си, но трудно мога да го контролирам, разсъдъкът ми сякаш е другаде. Едва успявам да вървя. През останалото време сякаш спя. Но когато пак дойда на себе си разбирам, че е минало време, а аз въпреки всичко съм се движел , ходел, ял. През губещото ми се време съм в този сън, чувам хора около мен. Чувам ги като през стъкло. Не винаги разбирам какво говорят. Някъде близо до мен чувам Гъсоко. Казва се Васил. Живеел в селото до клиниката. Странял от хората и се занимавал с гледане на птици, когато го прибрали съседите му ги взели и ги изклали. Затова когато може да излезе от съня, ходи из селото и си търси птиците. Непрекъснато го чувам да плаче за тях, само това си имал. Той е в ампулата до мене.
Все по-рядко идвам на себе си, осъзнавам, че не мога да се сдържам и се напикавам. Страхувам се, че след известно време няма да мога да се будя . Напрягам се да не заспя отново, но винаги се унасям и се връщам в стъклото. Надявам се в някой то будните си проблясъци да се добера до някой молив, но този път няма да го счупя. Ще напрегна цялото си същество и ще разпоря гръкляна си с него.
София 2008
"TV"
Някой беше казал или написал някъде следното : “Роди се и ще получиш тяло, след него разум и душа”. Това са незначителни глупости според мен, аз казвам; „роди се и ще получиш телевизор”. И го казвам без да влагам каквато и да условност в това. Тук „ако”, „може би” или „евентуално ще” няма – раждаш се, мотаеш се няколко години в пелени, колко очите и мозъкът ти да се развият достатъчно, за да мога да асимилират картината, и се посаждаш пред екрана. Първо гледаш кратки, нарисувани безсмислици, след това по-дълги и вече не нарисувани и накрая идва моментът, в който гледаш всичко. Захващаш се с „the real shit”, от кулинарни предварвания до боеве с петли в някое мексиканско мазе. Нищо не ти убягва, информираш се от първоизточника, който в случая е един пластмасов кашон с жица. Отначало искаш да гледаш много, ама много , но родителите не ти дават, малък си бил и не може всичко да гледаш. И така ограничават ги предаваният, сменят ти канала, изобщо месят се в изконното ти право да имаш достъп до телевизия. Това слава Богу преминава бързо. Навършиш ли 10 години, вече минаваш за пълнолетен в масмедийната област и всички забрани отпадат, само за порното трябва да се криеш и след като си гледал да превключваш на друг канал, преди да изгасиш телевизора, за да не усетят. Това се търпи, вече владееш личния си телевизионен ефир и разбираш, че това с гледането е „яка работа”. Гледаш все повече и повече и все повече и повече ти харесва.
След някоя и друга година спираш да спиш при мама и при тате, получаваш отделна стая. Първото нещо, което ти слагат вътре, след леглото и гардероба, е един чисто нов и лъскав приемник с кабелна и милион програми. Така вече си самостоятелен и гледането се превръща е един доста интимен процес, гледаш си самичък и все едно света ти е в стаята, почти нямаш нужда от друго.Телевизор разбира се има и в хола , в кухнята, трапезарията и един в мазето, ама той не работи, защото там няма контакт. Така ти можеш да гледаш телевизия независимо какво друго правиш. Гледаш докато си пишеш домашните, докато закусваш, докато имаш гости, майка ти дори гледа телевизия докато чете книга. Ти това не го разбираш, не заради друго - ти просто не обичаш книгите, защото повечето са черно-бели и не си разваляш гледането с тях. Дори когато не ти се гледа нищо, сядаш пред телевизора и щракаш каналите, през една секунда, търси си нещо. Превърташ всичките сто и осемдест канала дванайсет пъти, не си намираш нищо, но продължаваш. Очите ти вече са изсъхнали, защото тъмните дупки между каналите лъжат мозъка ти, че това са моментите, в които мигаш и ти всъщност не го правиш. Не виждаш нищо, от устата ти тече лига, но то продължаваш да цъкаш и да гледаш. Ако някой те пита какво правиш, ти му отговаряш, че си почиваш, но всъщност мозъкът ти е пред пръсване от този телевизионен каданс, на които го подлагаш.
Вече си порастнал и с телевизорът вече сте в една симбиоза, в която ти си биологичния придатък. Твоето задължение е да плащаш кабелната и тока, и ако решиш, да му бършеш прахта. А той ти се отплаща с това, че те социализира. Чрез него имаш за какво да си говориш с другите зрители. Когато не гледаш телевизия, защото си на място, което не се гледа, като например в службата или в трамвая , ти си говориш за това, което с гледал до преди малко.
Ако не дай си Боже нещо се случи твоя приемник, става наистина лошо. Първото нещо, пред което се изправяш, е небивалата скука. Нямаш какво да правиш докато ядеш, докато имаш гости или докато четеш книга. Не можеш да спиш, защото любимият телевизор те е приспивал, а сега него го няма. Когато най-накрая заспиш, ти го сънуваш. Следват по-сериозни проблеми – хората започват да те отбягват, защото, след като им кажеш, че не си гледал предаването от снощи, те нямат за какво
да си говорят с теб. Вече не си част от стадото. Не знаеш какво да си купиш за вечеря, защото не си гледал рекламите и се объркваш, не знаеш коя консерва ти е предопределена. Или настиваш, или си непрекъснато потен, защото не можеш да гледаш прогнозата и не знаеш как да се облечеш. Започваш да слушаш все едни и същи песни, които имаш записани от времето с телевизия - сега не знаеш кое е хит. Неусетно се превръщаш е един смешно облечен асоциален тип, която слуша вехтории и яде странна храна. Вече не излизаш с приятелите си, защото когато ти се излиза, те гледат нещо. Накрая свършваш в полицията, като арестант, защото са те хванали да разбиваш магазин за черна техника. Заловили са те направо вътре - при вида на телевизор не си могъл да издържиш и си се загледал, седнал на пода в магазина.
За щастие това не се случва често, нека оставим тази апокалиптични фантазии за живот без телевизия. Телевизия е имало, има и винаги ще има. И не само това, тя се развива. Каналите се множат, предаванията става най-разнообрази и все по-дълги, филми излизат ежедневно. И то само какви филми – с еднакви сюжети, за да не се затормозяваш, с еднакви актьори – на никого не ми е приятно да вижда нови лица непрекъснато. Всички обаче са „блокбъстъри”, многомилионни кинопродукции, заснети в кинолаборатории в САЩ от двама техници по специални ефекти и един програмист. Кина има навсякъде, дори малки гаражни магазини се превръщат в гаражни кина, където се прожектира филми, свалени от Интернет със смешни субтитри. Постепенно библиотеките се преквалифицират на обществени телевизионни салони, където срещу скромен абонамент, можеш да гледаш всичко, което се излъчва на планетата, както и да получиш достъп до огромния телевизионен фонд, съдържащ всички предавания, излъчвани някога.
Така телевизията съпътства целия ти живот. Той е образувал ценностната ти система, интересите ти, дал ти е най-големите радости в живота и ти е причинил най-големите страдания. Дори в задния си двор има малки гробчета, където си погребал любимите си приемници, след като си ги заменил с нови. Но животът, както всяко предаване, има своя край. Все някога и на теб ще трябва да ти се пуснат надписите с участвалите в твоята продукция, наречена живот, но те няма да са много защото повечето то времето си си прекарал сам пред екрана. Ако си бил достатъчно известен или значим човек, можеш да се надяваш да пуснат пряко предаване от погребението ти по телевизията или поне да съобщят за смъртта ти в централната новинарска емисия. Ако си обикновен човек обаче няма да има този късмет, след смъртта си просто ще освободиш едно място пред екрана. Ако близките ти са намерили време да те обикнат, в рекламните паузи между шоупрограмите например, могат да ти направят едни последно добро. Вместо да дават парите за свещеник, могат да ти сложат едни малко телевизорче с яка батерия върху вътрешната страна на капака на ковчега, за да можеш да си гледаш, дори когато си гниеш и по този начин да ти осигурят вечен, телевизионен живот.
Тези две "неща" са писани от един приятел и според мен никак не са лоши, дори имат доста оригинално съдържание (има и още, но не съм получил разрешение да ги пускам, може би ако ви харесат):
"Ампула"
Дълго време се опитваха да ме склонят, така или иначе май се навих. Тръгнах сам, със собствен транспорт и с пълното убеждение, че тази сага не ми е нужна.Реших да играя по тяхната гайда и да им покажа, че гайдата им не свири,а пищи в грешната тоналност. Исках да им покажа, че грешат, да млъкнат и след това да им го натяквам.
Преди постъпването си ( действие, чието значение осъзнах едва след като го извърших) бях сигурен, че аз чак такива проблеми нямам. По-точно бях на ясно, че имам проблеми, но не повече от нормалното. Като всеки нормален човек губех съня си когато ми беше нужен и го намирах именно тогава, когато нямах нужда от него. Да, вярно това не е повод и признавам, че къде нарочно, къде без да искам, изпадах в състояния, които ги плашиха.Ще спра да ги наричам с кодовото название „ги“ и ще си измисля ново - то ще е „мой близки“. Всеки има такива и няма да е трудно да изгради представа за масата добротворци, които желаеха да постъпя там.Наистина моите близки не разчитаха сигналите, които им пращах и се плашеха от тях. Друг е въпросът дали аз имах сигнали или просто излъчвах на честота, която бях сигурен, че няма да разберат, без да имам нещо конкретно предвид. Това,че боядисах стените на жилището си в цвят, в който се боядисват пожарните коли, и записах на телефонния си секретар звуците на предполагаемата си агония, хриптящи и много отчаяни, не значи, че не трябва да им идват на гости или да ми си обаждат. Или не, точно това значи - значи, че просто не исках да поддържам връзка с тях, не исках да ги виждам и да общуваме, да си говорим за времето и за политика. Не исках да си разменямe злободневни проблеми и да си помагаме взаимно. Исках да престанат да са мои близки и да станат мои далечни, с които да ставам близък когато поискам, а това щеше да е много рядко. Когато се сетя за техен рожден ден или когато им открият мозъчен тумор, две много малко вероятни неща.
Това беше послание , което не разчетоха и което много ги притесни. Така им подейства и фактът, че напуснах уж добрата си работа с грандиозен скандал и счупен молив, с който замерих човека, на когото казах, че напускам. Не го наричам „шеф“, защото той можеше да бъде шеф единствено на зализаната си прическа, която никога не променяше изящния си работен вид.След молива последваха и подкани за действия с репродуктивния орган на негов роднина по съребрена линия. Моите близки не разбираха, че тази длъжност ме кара да се чувствам като зъбчатка в машина, която не работи, и само отчита уродлива дейност. Не разбраха и фактът, че започнах да приработвам колкото да задоволявам първичните си физиологични нужди като сън, храна и кабелна телевизия. Започнах да сменям работата си често, напускането на поредната не винаги беше съпътствано от счупване на молив, но другата част се превърна в неизменен фактор. Бързо ми беше лепнат етикет на асоциал и саможивец, може би не без основание.Любовният ми живот беше много малко живот и още по-малко любовен. Опитвах се да се придържам към концепцията на неангажиращия секс, но почти винаги капитулирах само пред неангажирането. И там счупих няколко молива.
Капакът на всичко дойде в телефонен разговор с една моя много близка. Разговорът се проведе с майка ми на рождения й ден, една от двете дати, които никога няма да имам честта да забравя. Другата такава дата е рожденият ден на баща ми, по простата причина, че майка ми винаги ми се обажда и ми напомня за нея. След като се опитах да съм максимално оригинален в пожеланията, а тя се увери в нормалното протичане на жизнените ми процеси, ме попита какво смятам да правя със себе си. Въпрос, от който ми се догади, дощя ми се да повърна в телефонната слушалка. Отговорих красноречиво и ясно. Обясних й, че планирам помпозно самоубийство и не й спестих подробностите. Измислях ги в момента, тъй като никога не съм имам такива намерения. Заяждането ми беше плоско, разговорът приключи на момента, а мълвата за намеренията плъзна бързо в ежедневието на близките ми. Почти веднага получих още едни етикет, все едно съм преминал през пoредната митница по пътя към пълното си морално и социално падение. Етикетът гласеше „суицид“ и беше с големи и червени букви. На мен това не ми пречеше особено, не правех нищо за да го премахна. За кратко получих още няколко подобни прилагателни и скоро се роди идеята, че трябва да постъпя на лечение. Не в лудница, това е грозна дума и всява паника, заместваха я с „място, което да си починеш“. Остроумният ми паралел с гробищата бързо загуби ефекта си и спрях да го използвам. Идеята за постъпването ми обаче си остана и се превърна в идея фикс на близките ми. Както вече стана ясно, аз склоних, мотивацията ми също е ясна.Бях сигурен, че след като прекарам един-два месеца в някой кокетен психо диспансер по мой избор и с възможност да си тръгна когато пожелая , ще мога след това, без никакво притеснения и последствия, да им разправям как смятам да си пръсна главата досами някоя детска катерушка, посадена в пясъчно каре, около която цвъркат нищо неподозиращи деца.
Дочаках края на месеца, за да мога да си получа последната заплата, след което да напуснах и пристъпих към изпълнение на идеята. Качих се на колата си, на която скоро трябваше да празнувам пълнолетие и набързо се озовах пред „Мястото, на което да си починеш“. След като направих последния завой и клиниката се изправи пред мен, всякакви представи за приятни бялобоядисани диспансери, добита от американските филми, който не гледах, се изпари. Нямаше нито градинка с педантично окосена поляна, нито пейки,нито приветлив вход, нито какъвто и да е външен белег, който да ме убеди, че това не е просто един храм на лудостта. Не се виждаха и никакви приятно захилени пациенти. Сградата имаше решетки и беше боядисана, както би казал Мартин Кабровски, в държавно жълто. “Кога ли ще го приберат и тоя?”- помислих си на слизане от колата и смело закрачих напред. Нямах намерение да се отказвам, не и преди да съм видял какво е. Знаех, че няма да е приятно, но исках да свърши бързо.
Записването стана почти като в хотел, прие ме доктор Ковачев. Увери ме, че съм тук на почивка и не трябва да мисля за нищо,а след като изляза ще се чувствам като нов. Знаех, че е лъжец и мижитурка, но не бях очаквал друго. Накара ме да оставя всички “опасни” предмети, които нося – такива нямах. Личната карта и кинжката също. След това ми подаде едни документи, който да подпиша. Не ги прочетох всичките , но основната им идея беше, че обещавам да не изям друг пациент по време на престоя си и да бъда послушен. Подписах ги и ме заведоха в стаята ми. Беше на последния , четвърти етаж в най-далечното крило за доброволни, така поне се изрази лелката , която ме заведе до новата ми квартира. Бях сам на този етаж, други чак толкова луди, че да влязат сами нямаше. Зарадвах се на това, че съм далече от всичките шестици, защото се притеснявах да не ги чувам нощем. Стаята нямаше меки стени и армирана врата с дупка ниско долу, през която надзирателите да ми ритат паницата с храна, но имаше решетки на прозорците. Леглото и всичко останало,а именно - гардероб колкото хладилник, маса и стол, бяха отвратителни. Миришеше на мухъл и имаше мухъл. Дощя ми се да сляза долу, да изпочупя всички моливи на регистратурата и да си тръгна, но за втори път си казах, че трябва да видя какво е.
Още през първата седмица видях какво е. Беше отвратително, опитах се да свикна с новата си килия, с гадната храна и с миризмата на болница. Това обаче далеч не беше най-лошото. Всеки ден трябва ше да се виждам с доктор Ковачев и с още един психиатър, чието име винаги бърках, казваше се или Гинчев или Генчев. Така и не запомних кое е правилно и затова ги редувах. Това го побъркваше до така степен, че спря да ме поправя всеки път с идеята да ми омръзне, но не беше познал. Той ми беше по-симпатичен, защото показваше някакви емоции, а колегата му беше като сфинкс, само че много по-безличен. На втория ден вече си имах диагноза, която гласеше нещо от сорта на “ леко психично разстройство и депресия”, когато ми го казаха звучеше много по-сложно, но после ми го обясниха с прости думи и аз запомних тях. Бях убеден, че това е нещо като диагноза плацебо, която поставят на здравите си пациенти, за да отчитат дейност. Назначиха ми и хапчета и за тях бях сигурен, че са плацебо и ги пиех без да шмекерувам, след като ги глътнех винаги си показвах езика на сестрата, която ми ги даваше. Тя не ме караше да го правя, но ми беше приятно да й се подигравам по този начин , дори го вдигах нагоре към небцето, а тя всеки път се гнусеше от малката халка,бляскаща на юздичката под езика. Като изключим тези ни закачки със сестрата и срещите с двамата лекари, престоят ми беше скучен. И срещите ми доскучаха бързо, бяха еднакви, задаваха еднакви глупави въпроси и аз им отговарях еднакво машинално. И дума не отвориха за хипноза, нямаше мастилени петна, само протяжни разговори. Явно и на тримата историята ни беше ясна и я правехме по задължение. Имах право да излизам всеки ден след обед. В началото си мислех, че е страхотно, но после осъзнах, че клиниката е до някакво село, а градът е далече. Алкохол не можеше да пия, така че дори в кръчмата не ходех.
Следващото нещо в списъкът ми за забавление бяха лудите. За жалост не се засичах с тях често, те имаха повече занятия от мене,лекуваха ги всеки ден, не знам как, защото докато траеха сеансите не ме пускаха в залата за масови сбирки. Засичах се с най-леките, който също можеха да излизат след обед и виждах цялото болнично население, когато идваше време за ядене - всички се хранехме в стола. Веднъж попитах един “колега”, на излизане от клиниката, дали ходи в кръчмата, той само ме изгледа и продължи да крачи със ситни крачици и приведена глава. Стана ми чудно защо върви така, след като знаеше, че е във лудница, можеше поне да не върви като шизофреник. По-късно разбрах, че хич не бил от леките. Бил “национализиран”, термин, който научих от “колегите”, преди седем-осем години, бил много агресивен, но започнали обилно да го тъпчат с някакви химии. Та в общи линии оттогава си е все надрусан и единственото, което може да прави е да върви и да яде. Разбрах също, че много обичал селските птици, кокошки и темподобни. Ходел след тях, гледал ги, ако успеел да ги докопа, ги прегръщал. Веднъж хванал едно малко гъсе и го удушил от стискане, болницата го платила, а на него доста време му било забранено да излиза. След тази случка всички започнали да му викат Гъсоко.
Имаше всякакви видове пациенти : сумтящи, лигавещи се, напикаващи се, спокойни и досадни. Досадните бяха най-много. Дори един изяде шут по задницата, защото непрекъснато вървеше след мене ми говореше някакви глупости за децата си. Беше около петдесетте с вътрешен заем на главата, слаб и сив с изцъклени очи. Най-досадното беше, че когато спреш за да му отговориш нещо или просто да му кажеш да се разкара, той още по-настървено започва да ти обяснява. А докато ти говори глупостите си, нарочно или не, посяга към тебе и започва да си муша пръста в незакопчаните илици на връхната ти дреха. Изключително досаден и неприятен човек, с изключително досаден и неприятен навик. Няколко пъти му казвах да не ме закача и да ме остави на мира, а той си дудне и си муша пръста. Кипна ми и така го изритах, че свят му се изви. След това не припари до мене, само ме гледаше строго, а аз му се хилех и сам си бърках в илиците, това най-много го обиждаше. В по-голямата си част обаче лудите бяха просто едни рошльовци със сини пижамки и халатчета. Не показваха по нищо, че са болни, само дето не говореха много и някой се напикаваха. Явно бяха шантави само отвътре , а отвън, благодарение на илачите, изгледаха спокойни и с празни погледи.
Имаше само двама лекуващи се, който страняха от другите и си ходеха винаги на чифт. Явно бяха приятели и освен това ми се струваха горе-долу читави. Беше им разрешено да пушат до стълбите на входа. Аз също се ползвах с тази привилегия. Благодарение на това, щем не щем, се сдушихме. И двамата бяха на около четиресет години, мургави и приличаха на общи работници от някой стоеж. Бяха от дълбоката провинция, говореха отвратително и подозирах, че са почти неграмотни. Сприятеляването ни не беше кой знае колко голямо, пушехме заедно и седяхме на една маса при храненията. Единият се казваше Илчо, а другият Стефан, но държеше да му викат бате Фанко. Само заради прякора му си струваше да го затворят. Та Илчо и бате Фанко бяха почти дебили, невъобразимо прости и лишени от смисъл. Непрекъснато псуваха или се подиграваха на някого. Благодарение на това, че бяха горе-долу нормални, се отнасяха много зле с другите перковци и непрекъснато ги обиждаха. Всички естествено се страхуваха от тях. Това беше единствената причина, поради която се мотаех с тях. Харесваше ми да се чувствам като най-силния в глутницата. Ако не бяхме на това място нямаше никога да си обелим и една дума. Така или иначе разговорите бяха под всякаква критика. Най-често говореха те, а аз слушах.Често пъти дори не ги разбирах, защото диалектите им бяха много сериозни, а освен това бяха и различни в резултат, на което се получаваше една словесна помия, която само те си разбираха. Така или иначе нямах какво толкова да им кажа, най-честите теми бяха коли, и жени. Мразех тези теми. Никога не ги попитах защо са “ национализирани”, струваше ми се, че така изисква кодексът на душевноболните, пък и бях сигурен, че ще ме излъжат. Предполагах, че или са бездомници, на които им изнася безплатната храна и легло, или са престъпници, предпочели по-лек режим. Хич не ме и засягаше.
Засягаше ме това, че времето минаваше бавно, в пушене с Илчо и бате Фанко, в ядене и спане и от време на време разходки из селото. Мина месец и малко, а не се чувствах като нов, напротив, писна ми жестоко и исках вече да се връщам в София. Мислех, че планът ми е вече изпълнен, обажданията на близките ми зачестиха и ставаха все по-сълзливи – явно искаха вече да се прибирам и смятаха, че съм излекуван. Дори и да не беше така, аз вече не можеш да издържам, видях какво е, не ми хареса, време беше да се махам. Имах чувството, че ако постоя още малко с Илчо и Фанко наистина ще полудея. След поредния разговор с двамата галфони с бели престилки просто изтърсих:
- Ковачев, аз смятам да си ходя вече. Чувствам се като нов. - реших да се правя на забавен.
- Къде да ходите, господин Ясенов. - реши да се прави на ударен той.
- Вкъщи, мисля, че ми стига лечение.
- Аз пък мисля, че това е въпрос, по който ние със колегата Гинчев трябва да се произнесем
- Виж сега, - започвах да се изнервям – по свое желание дойдох и така смятам да си тръгна.
- Да така е, дойдохте сам и потърсихте психиатрична помощ, трябва курсът на лечение да се завърши и да даде резултат.
- Какво лечение бе, един месец разиграваме театър, вие се правите, че ме лекувате, аз се правя на луд. Давай да приключваме с това. - помислих си, че нещата започват да излизат по-сериозни.
- За съжаление ние, както и Вашите близки, с които сме в непрекъснат контакт, сме убедени, че ви трябва лечение. - изломоти Генчев.
- Гинчев, ти не обаждай, така и така си тука само за украсa. - озъбих му се аз.
- Нека да не напускаме добрия тон мисля, че един месец се разбирахме добре. - каза сухо Генчев.
- Единственото, което напуска съм аз пич, ей сега отивам и си вдигам чуковете от тука, не виждам как ще ме спреш. - Боя се, че това е невъзможно, когато пристигнахте подписахте едни документи , чрез който се задължихте да останете тук докато не приключи лечението ви. Не можете да напускате когато Ви скимне, това не е пансион, а психиатрично заведение. И искам да ви уверя, господин Ясенов, че ако решите да напуснете на своя глава, ще го направите без документи и ще бъдете пуснат за национално издирване като избягал психичноболен. За нула време ще ви върнат обратно, а тогава престоят Ви тук много ще се утежни - обясни ми с пластмасова усмивка Ковачев.
- Ей мазник, ти заплашваш ли ме бе. - вече крещях.
- Господин Ясенов, запазете спокойствие и напуснете кабинета, или санитарите ще Ви усмирят. Утре, когато сте по-спокоен, ще обсъдим, нататъшното ви лечение.
По начина, по който го каза разбрах, че не се шегува. Станах, бутайки стола и така треснах врата на излизане, че прозорците на кабинета щяха да треперят до Нова Година. Бях бесен, най-вече исках да удуша всичките си роднини, който са ме бяха наклепали така.
Изязoх от клиниката и започнах да вървя из селото без посока. Бях извън себе си.Ковачев и Гинчев не ме притесняваха, тях щях да се оправя лесно с тях. Това, което ме можех да си обясня, беше как ненагледните ми близки са ми забили нож в гърба. Да дойдат и да говорят колко съм луд и опасен. Да ме наклепат едно хубаво, а после да ми се обаждат с треперещ глас и да ми питат как съм. Когато се върна от това проклето място, ще им покажа как съм. Още нищо не са видели, реших че кагато приключа с тях, те ще са тези, който ще трябва да дойдат на мое място тук.Колкото да изписването ми, платът беше ясен. Прибирам се кротък като агне. Правя се на много хрисим и готов на съдействие, а когато всички си тръгнат и остане само нощната смяна – една сестра и санитар, отивам с кабинетчкето, взимам си личната карта и книжката и право в някое радио или телевизия. Ще ме държат те насила, да не съм престъпник. Документите ми са в един шкаф в картона. Ключалката му ще се предаде от един шут, ако се окаже по-упорита на втория шкафът ще се разпадне. След това щях да им изпочупя всички моливи и да изчезна моментално. О, как щях да ги подредя аз, репортажи по новините с напикаващите се рошльовци, аз обясняващ колко нечовешки са условията, как зверски са се държали с мене. Всичко беше ясно, почувствах се по-добре, предвкусвайки отмъщението си. Наближаваше шест часа вечерта и вече беше време да се прибера в клиниката за храненето. Не исках да го изпускам, за да не бия на очи.
В момента, който влязох през входа разбрах, че всички знаят за моите магарии. Всички ме следяха с поглед, а когато си погледнех свеждаха глава. Казах си, че така е по-добре. Не исках да говоря с никого. Единственият, който ми каза нещо беше Илчо, на влизане в стола се изравни с мене и ми прошепна ,до колкото му беше възможно, с дрезгавия си глас:
- Майка, сЕди мирен, че патиш. Нема да риташ срещу ръжена, они че те опраат и тебе. Че ти шибнат ампулата.
Не му отговорих нищо, дори не го и погледнах. Ако на него му изнасяше безплатната храна и легло, аз имах друг живот и исках да го живея. А това с ампулата беше жестока глупост. Болничен мит за ампула, с която образно казано ти промиват мозъка. Някакво лекарство, от което ставаш кротък и общи линии вегетираш. Илчо и бате Фанко няколко пъти си бяха шушукали за нея, но аз бях убеден, че тя не съществува и е просто мит.
Казваха, че на Гъсоко са му били конска доза от нея и затова е станал такъв. И персоналът знаеше за тази легенда и не правеше нищо по въпроса. Аз даже подозирах, че те са я пуснали, за да държат пациентите в страх. Знаех, че е пълна измислица, но от това щеше да излезе материал за чакалите от жълтата преса, казах си, че не трябва да го пропусна в разказа си. Влязох спокойно в стола, целият персонал ме следеше внимателно. Какво очакваха да се нахвърля върху тях с пластмасовия нож, който ни даваха ли? Двете ми дружки седнаха на друга маса - притрябвали ми бяха. Точно когато мислех,че ще остана сам на масата, като на позорен стълб, до мене се дотътри един от пациентите. Викаха му Симе, около шейсетте, пълен, с червеникаво лице. Коремът винаги му се виждаше от процепите между копчетата на пижамата му.Беше плешив, с големи несиметрични уши и говореше несвързано. Бях го запомнил, защото се напикаваше и редовно ходеше с жълтеникава пижама. Само това ми оставаше, някой да ме маркира преди да си тръгна. Не му казах нищо, не бях в положение да се набивам на очи, оставих го да седне. Отначало не говореше нищо, само ми хвърляше по някой поглед и се хранеше. Още в момента, в който седна при мене знаех, че ще иска да ми каже нещо, очаквах някаква несвързана глупост. Знаех, че съм станал интересен на всички с постъпката си. Просто изчаках да събере смелост. Не след дълго той започна да говори.
- Голям сняг беше, оная зима много голям. - отначало почти шепнеше – Ама аз си ходех на работа – кой ме пита мене студено ли ми е, не ми ли е.
Не мислех да му отговарям, той продължи.
- И на пръстите студено, а мойта на всичко слага сол, много солено... горчи, кой ме пита мене, солено ли ми или не. И пари не ми дава всичко в огнището гори... много солено, много...
- Какви ги дрънкаш бе приятел, - не издържах аз- за какво говориш.
Думите ми сякаш го сепнаха, млъкна и ме погледна право в очите. От празният му поглед нямаше и следа, за миг си помислих, че срещу мене стой здрав човек. Изглеждаше все едно ме е познал.
- Момче, ще те затворят в ампула. - представата ми, че е нормален мигновено се изпари, но той продължи. - Ще ти затворят ума в онова гадно стъкло и от там измъкване няма. Недей да си пропиляваш живота.
- Какво стъкло, това с глупости перко такъв.
- Всички тука сме в ампули, и тебе ще те вкарат... Студено беше много, мойта нищо не дава, само сол слага и масата мести.- очите му вече бяха придобили стария си стъклен блясък.
- Ама вие тука май вярно всички не сте с ума си, няма ампули, просто сте луди. - казах троснато. Той продължи да си говори за студа. Повече не го и слушах.
След като свърши вечерята се прибрах директно в стаята си. Тогава осъзнах, че докторчетата не си губят времето. Веднага бяха назначили един санитар да следи всяка моя стъпка. Когато отидох до банята да се измия той ме чакаше пред вратата. След това ме изпрати до стаята ми и явно щеше да стои караул на вратата през нощта. Докато вървеше след мен на път за стаята ми го попитах дали е новата ми бавачка. Чух само едно сумтене иззад гърба си. Явно и той не беше щастлив от новото си назначение. Това беше добре за мен, защото показваше колко съвестно ще ме пази. Прибрах се в стаята си към седем и трийсет. Просто легнах на леглото и зачаках. Напрягах слуха си, за да чувам кога стражарят ми напуска поста си и отива някъде. Правеше го сравнително често и то за доста време. Явно отиваше да пуши или нещо такова. Просто трябваше да изчакам известно време, да не вдигам шум и да се промъкна когато го няма. Стана ми странно защо не ме заключи, предположих , че причината е в това , че съм в стая за доброволни, те не се заключваха. Бях сигурен – на следващия ден щяха да ме повишат в чин редови пациент и да ми спретнат една чудесна стая с меки стени и здрава ключалка. Шансът ми беше тази нощ.
Времето течеше бавно, прекарах го в кроене на планове за отмъщение. Разиграх десетки сценарии, завършващи с много рев от страна на роднините ми. Когато стана три и десет сутринта вече не можеш да чакам. Ослушах се кога оня отвън ще иде да пуши или там където ходеше и щях да действам. Щях да мина бързо по коридора, право в кабинета на лекарите и после много далече. Не мина много време и чух как стъпките му отекват в коридора. След като спрях да ги чувам изчаках няколко минути, станах и открехнах врата. За мое щастие тя не изскърца. Подадох глава навън и се огледах. Коридорът беше светъл и празен, с подредени стаи от дена страна и тъмни прозорци отдругата. Имаше две стълбища от двете му страни. Веднага разсъдих, че санитарията трябва да е слязъл от по-близкото, затова се отправих към далечното. Не изминах и пет метра и разбрах, че съм сгрешил, стъпките му идваха точно срещу мен. Изпаднах в паника, направих две крачки и спрях пред следващата врата, натиснах дръжката – не беше заключена. Влязох вътре и се притаих, спрях дори дъха си.Явно съм успял да се шмугна точно навреме, защото чух как подмина врата и спря пред стаята ми. Не виждах причина да влиза вътре, просто трябваше да изчакам следващата дупка и да атакувам отново по другото стълбище.
Стоях с прилепен гръб към врата и чаках. Когато очите ми свикнаха с тъмнината осъзнах, че се намирам с някакво складово помещение. На пода имаше кашони, а под стените лавици с различни шишета.Явно тук държат лекарствата и санитарните материали. Погледът ми спря върху един шкаф или по-скоро метална каса със стъклена вратичка, заключена с катинар. Предположих, че в нея държат силни транквиланти или нещо от сорта. Когато се приближиш обаче видях, че на полиците и има подредени еднакви ампули. На всяка имаше залепено листче с име. Започнах да ги чета, това бяха имената на всички пациенти, с изключение на мен, Илчо и бате Фанко. Не може да проумея какво е това. Не вярвах, че ампулите съществуват. В този момент вратата рязко се отвори и в стаята нахлу светлина, която ме заслепи. Някой ме сграбчи преди да мога да реагирам. Усетих убождане по ръката. Почти в безсъзнание разбрах как ме изнасят от стаята. След това припаднах.
Не зная колко време мина оттогава. Зная само, че ми направиха нещо. Рядко идвам на себе си. Когато това стане се усещам някак отдалеч. Чувствам тялото си, но трудно мога да го контролирам, разсъдъкът ми сякаш е другаде. Едва успявам да вървя. През останалото време сякаш спя. Но когато пак дойда на себе си разбирам, че е минало време, а аз въпреки всичко съм се движел , ходел, ял. През губещото ми се време съм в този сън, чувам хора около мен. Чувам ги като през стъкло. Не винаги разбирам какво говорят. Някъде близо до мен чувам Гъсоко. Казва се Васил. Живеел в селото до клиниката. Странял от хората и се занимавал с гледане на птици, когато го прибрали съседите му ги взели и ги изклали. Затова когато може да излезе от съня, ходи из селото и си търси птиците. Непрекъснато го чувам да плаче за тях, само това си имал. Той е в ампулата до мене.
Все по-рядко идвам на себе си, осъзнавам, че не мога да се сдържам и се напикавам. Страхувам се, че след известно време няма да мога да се будя . Напрягам се да не заспя отново, но винаги се унасям и се връщам в стъклото. Надявам се в някой то будните си проблясъци да се добера до някой молив, но този път няма да го счупя. Ще напрегна цялото си същество и ще разпоря гръкляна си с него.
София 2008
"TV"
Някой беше казал или написал някъде следното : “Роди се и ще получиш тяло, след него разум и душа”. Това са незначителни глупости според мен, аз казвам; „роди се и ще получиш телевизор”. И го казвам без да влагам каквато и да условност в това. Тук „ако”, „може би” или „евентуално ще” няма – раждаш се, мотаеш се няколко години в пелени, колко очите и мозъкът ти да се развият достатъчно, за да мога да асимилират картината, и се посаждаш пред екрана. Първо гледаш кратки, нарисувани безсмислици, след това по-дълги и вече не нарисувани и накрая идва моментът, в който гледаш всичко. Захващаш се с „the real shit”, от кулинарни предварвания до боеве с петли в някое мексиканско мазе. Нищо не ти убягва, информираш се от първоизточника, който в случая е един пластмасов кашон с жица. Отначало искаш да гледаш много, ама много , но родителите не ти дават, малък си бил и не може всичко да гледаш. И така ограничават ги предаваният, сменят ти канала, изобщо месят се в изконното ти право да имаш достъп до телевизия. Това слава Богу преминава бързо. Навършиш ли 10 години, вече минаваш за пълнолетен в масмедийната област и всички забрани отпадат, само за порното трябва да се криеш и след като си гледал да превключваш на друг канал, преди да изгасиш телевизора, за да не усетят. Това се търпи, вече владееш личния си телевизионен ефир и разбираш, че това с гледането е „яка работа”. Гледаш все повече и повече и все повече и повече ти харесва.
След някоя и друга година спираш да спиш при мама и при тате, получаваш отделна стая. Първото нещо, което ти слагат вътре, след леглото и гардероба, е един чисто нов и лъскав приемник с кабелна и милион програми. Така вече си самостоятелен и гледането се превръща е един доста интимен процес, гледаш си самичък и все едно света ти е в стаята, почти нямаш нужда от друго.Телевизор разбира се има и в хола , в кухнята, трапезарията и един в мазето, ама той не работи, защото там няма контакт. Така ти можеш да гледаш телевизия независимо какво друго правиш. Гледаш докато си пишеш домашните, докато закусваш, докато имаш гости, майка ти дори гледа телевизия докато чете книга. Ти това не го разбираш, не заради друго - ти просто не обичаш книгите, защото повечето са черно-бели и не си разваляш гледането с тях. Дори когато не ти се гледа нищо, сядаш пред телевизора и щракаш каналите, през една секунда, търси си нещо. Превърташ всичките сто и осемдест канала дванайсет пъти, не си намираш нищо, но продължаваш. Очите ти вече са изсъхнали, защото тъмните дупки между каналите лъжат мозъка ти, че това са моментите, в които мигаш и ти всъщност не го правиш. Не виждаш нищо, от устата ти тече лига, но то продължаваш да цъкаш и да гледаш. Ако някой те пита какво правиш, ти му отговаряш, че си почиваш, но всъщност мозъкът ти е пред пръсване от този телевизионен каданс, на които го подлагаш.
Вече си порастнал и с телевизорът вече сте в една симбиоза, в която ти си биологичния придатък. Твоето задължение е да плащаш кабелната и тока, и ако решиш, да му бършеш прахта. А той ти се отплаща с това, че те социализира. Чрез него имаш за какво да си говориш с другите зрители. Когато не гледаш телевизия, защото си на място, което не се гледа, като например в службата или в трамвая , ти си говориш за това, което с гледал до преди малко.
Ако не дай си Боже нещо се случи твоя приемник, става наистина лошо. Първото нещо, пред което се изправяш, е небивалата скука. Нямаш какво да правиш докато ядеш, докато имаш гости или докато четеш книга. Не можеш да спиш, защото любимият телевизор те е приспивал, а сега него го няма. Когато най-накрая заспиш, ти го сънуваш. Следват по-сериозни проблеми – хората започват да те отбягват, защото, след като им кажеш, че не си гледал предаването от снощи, те нямат за какво
да си говорят с теб. Вече не си част от стадото. Не знаеш какво да си купиш за вечеря, защото не си гледал рекламите и се объркваш, не знаеш коя консерва ти е предопределена. Или настиваш, или си непрекъснато потен, защото не можеш да гледаш прогнозата и не знаеш как да се облечеш. Започваш да слушаш все едни и същи песни, които имаш записани от времето с телевизия - сега не знаеш кое е хит. Неусетно се превръщаш е един смешно облечен асоциален тип, която слуша вехтории и яде странна храна. Вече не излизаш с приятелите си, защото когато ти се излиза, те гледат нещо. Накрая свършваш в полицията, като арестант, защото са те хванали да разбиваш магазин за черна техника. Заловили са те направо вътре - при вида на телевизор не си могъл да издържиш и си се загледал, седнал на пода в магазина.
За щастие това не се случва често, нека оставим тази апокалиптични фантазии за живот без телевизия. Телевизия е имало, има и винаги ще има. И не само това, тя се развива. Каналите се множат, предаванията става най-разнообрази и все по-дълги, филми излизат ежедневно. И то само какви филми – с еднакви сюжети, за да не се затормозяваш, с еднакви актьори – на никого не ми е приятно да вижда нови лица непрекъснато. Всички обаче са „блокбъстъри”, многомилионни кинопродукции, заснети в кинолаборатории в САЩ от двама техници по специални ефекти и един програмист. Кина има навсякъде, дори малки гаражни магазини се превръщат в гаражни кина, където се прожектира филми, свалени от Интернет със смешни субтитри. Постепенно библиотеките се преквалифицират на обществени телевизионни салони, където срещу скромен абонамент, можеш да гледаш всичко, което се излъчва на планетата, както и да получиш достъп до огромния телевизионен фонд, съдържащ всички предавания, излъчвани някога.
Така телевизията съпътства целия ти живот. Той е образувал ценностната ти система, интересите ти, дал ти е най-големите радости в живота и ти е причинил най-големите страдания. Дори в задния си двор има малки гробчета, където си погребал любимите си приемници, след като си ги заменил с нови. Но животът, както всяко предаване, има своя край. Все някога и на теб ще трябва да ти се пуснат надписите с участвалите в твоята продукция, наречена живот, но те няма да са много защото повечето то времето си си прекарал сам пред екрана. Ако си бил достатъчно известен или значим човек, можеш да се надяваш да пуснат пряко предаване от погребението ти по телевизията или поне да съобщят за смъртта ти в централната новинарска емисия. Ако си обикновен човек обаче няма да има този късмет, след смъртта си просто ще освободиш едно място пред екрана. Ако близките ти са намерили време да те обикнат, в рекламните паузи между шоупрограмите например, могат да ти направят едни последно добро. Вместо да дават парите за свещеник, могат да ти сложат едни малко телевизорче с яка батерия върху вътрешната страна на капака на ковчега, за да можеш да си гледаш, дори когато си гниеш и по този начин да ти осигурят вечен, телевизионен живот.
- Avramov
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 190
- Регистриран на: 20.12.2008
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
- Кара: ваноса да пее одата на радостта
Re: От автора!
от Avramov » 29 Сеп 2009, 16:11
Готини са ДА, даже доста. 
ПП: Автора допуска не малко правописни грешки, но както е казал незнам си кой: "Зад всеки известен автор седи някой не толкова известен редактор"
ПП: Автора допуска не малко правописни грешки, но както е казал незнам си кой: "Зад всеки известен автор седи някой не толкова известен редактор"
Aim to be the best, live with the rest!
- Feanor
- ентусиаст
-
- Мнения: 1438
- Регистриран на: 18.01.2007
- Пол: Мъж
- Кара: E39 535i '01
- Мечтае да кара: Mки, Ферарита и други глупости :)
Re: От автора!
от Feanor » 29 Сеп 2009, 16:52
Доста мрачни са въпросните "неща", но определено са оригинални... и да, никак не са лоши.
"Nothing gives one person so much advantage over another as to remain always cool and unruffled under all circumstances"
- DjFace
- младши ентусиаст
-
- Мнения: 398
- Регистриран на: 31.10.2007
- Местоположение: София
- Кара: Е39 520i, Suzuki GSXR 750 (K7)
Много добре! Поздрави приятеля си, за добрите неща!- valery
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 183
- Регистриран на: 28.11.2007
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
Re: От автора!
от valery » 02 Окт 2009, 15:04
Ето още едно, много добро:
Во Истина Воскресе
Великден е ... Нощта на Великден. Нощта, в която се ходи на черква. Чудесно е да се ходи на черква в нощта на Великден. Ще ида и аз. Ще се омешам с миряните, ще запаля една свещ и се върна, да преям с агнешко, нали такъв е обичаят. Винаги по празник трябва да се преяде с нещо, все едно, че Иисус черпи.
Докато се придвижвам до мястото, разбирам, че доста хора като мен са решили да оправят перисталтиката на стомасите си с нощта разходка, вероятно има и такива, които отиват по друга причина – не знам. Докато вървя и си мисля за нормалните отвлечени неща, за които може да си мисли само човек, вървящ нощем, ме подминава човек с куче. Кoлко умно е да съчетаеш разходка на четириногото с задължителната си християнска дан. Мисля си как единият е тръгнал по нужда, а другият по задължение. Не успявам дори да позлорадствам достатъчно дълго, защото вече наближавам и се изправям пред опашка. Опашка за какво? Разбира се за свещи. Неколцина предприемчиви търговци са нарамили по един наръч жълти пръчици и едвам смогват на желаещите. Нареждам се и аз.
Опашката върви бързо, продавачът е сръчен. Тъкмо преди да дойде моят ред обаче се заформя малка свада. Клиентът се опитва да убеди мургавият продавач, че вече му е дал левчето и то отдавна е при другите в касата или по-точно джоба на предлагащия услугата. Карат се сравнително дълго, накрая търговецът осъзнава, че губи клиентела, бута му една свещ в ръката и му казва „да бега”. Докато пристъпям напред виждам, че това е бил човекът с кучето, но на любимеца явно не се полага свещ – жалко, трябваше да вземе една и на овчарката. Докато ровя из джобовете си за монета, подхвърлям на човека със свещите нещо за търговците и храма. Той разбира единствено частта с гоненето и ми хвърля остър поглед. Преценява ме с него, вижда, че не може да съм полицай или някакъв друг злосторник, и ми казва също „да бегам”. Сметвам за ненужно да му обяснявам повече за евангелски притчи и продължавам към черквата.
Завивам зад ъгъла на улицата и вече виждам купола. Виждам обаче и много хора, ужасно много. Това е хубаво, много хора почитат празника. Пробивам си път през тях, за да виждам малко повече от черквата , а и защото съм сам. Ако съм в тълпата, ще изглеждам повече като част от общността. Пък и така няма да имам вид на отчайващо нещастен . Хората има навика на смятат тези, които са сами на празник ,за нещастни. Запалвам свещта от нечия друга и започвам да се оглеждам за някой познат, не мога да видя такъв. Виждам обаче, че повечето миряни са обзаведени с пластмасови чашки. Колко умна идея , така няма да има мехури от горещ восък по пръстите. Мисля още малко по темата и разбирам, че има още една функция на тези чашки. Те пазят огънчето от вятъра, свещите гаснат по-трудно.Та нали, според обичая, ако си занесъл свещта си до вкъщи, без тя да е загаснала, си занесъл Огъня Господен в дома си. И още повече - ако не е загаснала нито веднъж, значи си бил праведен през цялата година, нямал си грехове. Колко удобен начин да успокоиш съвестта си, просто ти трябва една пластмасова чашка. Трябва да се внедрят още такива полезни иновации, мисля си аз. Защо да не се направи църковен телефон за дарения при грехопадение. Телефон с есемеси за дарения, а може би е по добре да е с машина, за да можеш да избереш прегрешението си. Оператор с метален глас да изрежда:
„За лакомия, богохулство или пък гняв – дарете и се опростете само за един лев, без ДДС; за завист, похот и суета три лева, без ДДС; излъгали сте Ваш близък и това не ви дава мира, поради голямото търсене, лъжата сега е на промоция, пращате пет лева ( без ДДС) и забравяте и за една изневяра подарък; за кражба или убийство натиснете диез и ще бъдете свързан с оператор, при гарантирана конфиденциалност.” Пробемът е само в това как ще се превежда ДДС-то на Господ, може за целта да се ангажират умиращи счетоводители или нещо такова.
Вече ми е малко по-весело, а и е станало време , дванайсет часа. Разбирам, че има високоговорители на стените на черквата, от тях се чува службата. Опитвам се да чуя нещо то нея, нали имам честта да поназнайвам нещо от мъртвия и напълно безсмислен език, на който се осъществява тя. Разбира се е невъзможно, защото около мен вече се чуват радостни възгласи и дюдюкания, примесени с чупещи си яйчени черупки.. Почвам да се чудя дали не съм попаднал на някое закъсняло новогодишно празненство. В една радваща се групичка най-сетне виждам познато лице. Приближавам се, за да го поздравя. Усмихвам се и казвам: „Христос Воскресе, Наско”. Той радостно стиска ръката ми и изтърсва: „Мерси, мерси, и на тебе!”. Гледам тъпо. Питам го как е, не слушам какво ми отговаря и си тръгвам.
Докато си пробивам път през хората си казвам сам:„Во Истина Воскресе”. Да, и тази година възкръсна, за другата не знам. Дано да възкръсне догодина пак, защото много обичам агнешко. Свещта ми гасне непрекъснато. Вървя и си се хиля сам, защото си представям как стоя пред Свети Петър, той ме гледа строго и сочи с пръст надолу, обяснява ми колко съм грешен. А аз се червя и му мънкам: „Нямах чашка брат”.
Во Истина Воскресе
Великден е ... Нощта на Великден. Нощта, в която се ходи на черква. Чудесно е да се ходи на черква в нощта на Великден. Ще ида и аз. Ще се омешам с миряните, ще запаля една свещ и се върна, да преям с агнешко, нали такъв е обичаят. Винаги по празник трябва да се преяде с нещо, все едно, че Иисус черпи.
Докато се придвижвам до мястото, разбирам, че доста хора като мен са решили да оправят перисталтиката на стомасите си с нощта разходка, вероятно има и такива, които отиват по друга причина – не знам. Докато вървя и си мисля за нормалните отвлечени неща, за които може да си мисли само човек, вървящ нощем, ме подминава човек с куче. Кoлко умно е да съчетаеш разходка на четириногото с задължителната си християнска дан. Мисля си как единият е тръгнал по нужда, а другият по задължение. Не успявам дори да позлорадствам достатъчно дълго, защото вече наближавам и се изправям пред опашка. Опашка за какво? Разбира се за свещи. Неколцина предприемчиви търговци са нарамили по един наръч жълти пръчици и едвам смогват на желаещите. Нареждам се и аз.
Опашката върви бързо, продавачът е сръчен. Тъкмо преди да дойде моят ред обаче се заформя малка свада. Клиентът се опитва да убеди мургавият продавач, че вече му е дал левчето и то отдавна е при другите в касата или по-точно джоба на предлагащия услугата. Карат се сравнително дълго, накрая търговецът осъзнава, че губи клиентела, бута му една свещ в ръката и му казва „да бега”. Докато пристъпям напред виждам, че това е бил човекът с кучето, но на любимеца явно не се полага свещ – жалко, трябваше да вземе една и на овчарката. Докато ровя из джобовете си за монета, подхвърлям на човека със свещите нещо за търговците и храма. Той разбира единствено частта с гоненето и ми хвърля остър поглед. Преценява ме с него, вижда, че не може да съм полицай или някакъв друг злосторник, и ми казва също „да бегам”. Сметвам за ненужно да му обяснявам повече за евангелски притчи и продължавам към черквата.
Завивам зад ъгъла на улицата и вече виждам купола. Виждам обаче и много хора, ужасно много. Това е хубаво, много хора почитат празника. Пробивам си път през тях, за да виждам малко повече от черквата , а и защото съм сам. Ако съм в тълпата, ще изглеждам повече като част от общността. Пък и така няма да имам вид на отчайващо нещастен . Хората има навика на смятат тези, които са сами на празник ,за нещастни. Запалвам свещта от нечия друга и започвам да се оглеждам за някой познат, не мога да видя такъв. Виждам обаче, че повечето миряни са обзаведени с пластмасови чашки. Колко умна идея , така няма да има мехури от горещ восък по пръстите. Мисля още малко по темата и разбирам, че има още една функция на тези чашки. Те пазят огънчето от вятъра, свещите гаснат по-трудно.Та нали, според обичая, ако си занесъл свещта си до вкъщи, без тя да е загаснала, си занесъл Огъня Господен в дома си. И още повече - ако не е загаснала нито веднъж, значи си бил праведен през цялата година, нямал си грехове. Колко удобен начин да успокоиш съвестта си, просто ти трябва една пластмасова чашка. Трябва да се внедрят още такива полезни иновации, мисля си аз. Защо да не се направи църковен телефон за дарения при грехопадение. Телефон с есемеси за дарения, а може би е по добре да е с машина, за да можеш да избереш прегрешението си. Оператор с метален глас да изрежда:
„За лакомия, богохулство или пък гняв – дарете и се опростете само за един лев, без ДДС; за завист, похот и суета три лева, без ДДС; излъгали сте Ваш близък и това не ви дава мира, поради голямото търсене, лъжата сега е на промоция, пращате пет лева ( без ДДС) и забравяте и за една изневяра подарък; за кражба или убийство натиснете диез и ще бъдете свързан с оператор, при гарантирана конфиденциалност.” Пробемът е само в това как ще се превежда ДДС-то на Господ, може за целта да се ангажират умиращи счетоводители или нещо такова.
Вече ми е малко по-весело, а и е станало време , дванайсет часа. Разбирам, че има високоговорители на стените на черквата, от тях се чува службата. Опитвам се да чуя нещо то нея, нали имам честта да поназнайвам нещо от мъртвия и напълно безсмислен език, на който се осъществява тя. Разбира се е невъзможно, защото около мен вече се чуват радостни възгласи и дюдюкания, примесени с чупещи си яйчени черупки.. Почвам да се чудя дали не съм попаднал на някое закъсняло новогодишно празненство. В една радваща се групичка най-сетне виждам познато лице. Приближавам се, за да го поздравя. Усмихвам се и казвам: „Христос Воскресе, Наско”. Той радостно стиска ръката ми и изтърсва: „Мерси, мерси, и на тебе!”. Гледам тъпо. Питам го как е, не слушам какво ми отговаря и си тръгвам.
Докато си пробивам път през хората си казвам сам:„Во Истина Воскресе”. Да, и тази година възкръсна, за другата не знам. Дано да възкръсне догодина пак, защото много обичам агнешко. Свещта ми гасне непрекъснато. Вървя и си се хиля сам, защото си представям как стоя пред Свети Петър, той ме гледа строго и сочи с пръст надолу, обяснява ми колко съм грешен. А аз се червя и му мънкам: „Нямах чашка брат”.
Re: От автора!
от driver69 » 03 Окт 2009, 0:09
valery написа:Ето още едно, много добро:
Во Истина Воскресе
Този ми хареса най-много, също и Ампула. Продължавай така, имаш огромен талант.
- Avramov
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 190
- Регистриран на: 20.12.2008
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
- Кара: ваноса да пее одата на радостта
Re: От автора!
от Avramov » 05 Окт 2009, 16:07
valery написа:Ето още едно, много добро:
Во Истина Воскресе
Това е много добро. Евала
Aim to be the best, live with the rest!
- betona
- младши ентусиаст
-
- Мнения: 338
- Регистриран на: 24.04.2007
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
- Кара: BMW E36 320 96g.
Re: От автора!
от betona » 05 Окт 2009, 20:27
За "Ампулата" колегата явно много се е повлиал от Кен Киси и "Полет над кукувиче гнездо"
Човек когато е късметлия, по гърба да му го плъзнеш, в гъза ще му влезе !!!
- valery
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 183
- Регистриран на: 28.11.2007
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
Re: От автора!
от valery » 06 Окт 2009, 10:30
betona написа:За "Ампулата" колегата явно много се е повлиал от Кен Киси и "Полет над кукувиче гнездо"
Не е лъжа, може би обаче трябваше да го кажа в начлото, за да не си помисли някой, че това е жалък опит за плагиатство!
- SKISA
-
-
- Мнения: 4861
- Регистриран на: 13.12.2007
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: комби...нация и Вайълет!
Re: От автора!
от SKISA » 06 Окт 2009, 10:36
valery написа:Ето още едно, много добро:
Во Истина Воскресе
Великден е ... ........
аз имам едно старичко ,ма е в тая връзка ,ма се си мисля ,че темата ти ще седи добре в страхотни истории....
SKISA написа:Малко е помпозно да се нарече страхотна история....,но не намерих друго подходящо:
..... звуци......подредени в думи ,а думите в мисли!.........
"Христос возкресе!!!"
..... като всеки от нас –всеки ден !.... защото и ние като него възкръсваме всеки ден от опитите си да се самоунищожим ! ..Напоследък съвсем качествено!!........ С цигари ,алкохол,дрога... С тлъсто , с коли ,........ с мисли! Защото и мислите ни са убийствени!!!
„Христос Возкресе!”
И не съм убеден ,че се е зарадвал на това,което е видял ! Защото няма кой знае колко за радване. Дали някой разбира това...!?!? Погазвайки 10те заповеди –дали ставаме грешници или живеем в света,който ни е отреден.Дали трябва да си получил достатъчно резки от секирата на живота ,за да можеш да осъзнаеш ...звуците и мислите!?!? Колко пъти трябва да си удрял главата си в стената ....... в същата , която милиони преди теб са опитали да разбият !
И кои точно заповеди не спазваме-ближни не останах ..... ,та да пожелаем осела или жените им!!!
Лицемерно се усмихваме и....
„Христос Возкресе!” ........ ,а душите ни!?!?!?
Кой да възкреси душите ни-убити от сивотата и оцеляването !?!?
Не знам дали има ад и рай .... ,но ако има-раят сигурно е една маломерна гарсониера!...Хем олицетворение на мечтата за „щастлив” живот в големия град .....,хем и стига!!! .... Щото истинските безгрешници за тия 2000 години могат да се съберат в един апартавент!
„Воистина Возкресе!”
Едно чудо ,а толкова много мераклии да го „яхнат” !!! Всички ние!!! Дори и само в християнството има сумати варианти на....... вярата! Тази година случайно са уцелили в един и същи ден!!........Случайно!!! А очакваме всички да сме заедно!!! И във вярата си не можем да се обединим!
Окото на човека е ненаситно!!......За разлика от сърцето ни!!! Искаме още и още , драпаме по пътя на Сизиф ,трупаме около нас.......... къщи ,вещи,коли ....!! И в момента , когато мислим,че сме направили всичко..... от нас остава оная слузеста пътечка ,която остава по пътя на охлюва! Седи известно време,близките ни си спомнят и я сочат и после изчезва!........Безвъзвратно и завинаги!!!
Искаме да сме добри .......,верни ..........,обичани и обичащи.Дори и тогава егоистичната жилчица крепи желанието ни.... Усещаме го всеки ден сами...!!! Обичаме да радваме хората около нас ,да виждаме искрите в очите им... ,но и тогава го правим заради себе си!.....Защото се чустваме щастливи ,когато правим другите щастливи!.....Висша форма на егоизъм!!!
Устремно напредваме,падаме,ставаме!Човекът е много яко същество !Амбицията е движещата сила на еволюцията............, но еволюирайки пропускаме да се обичаме,харесваме, грижим...... ,помагаме!!! Пропиляваме хиляди мигове време в търсене на оправдание за грешките си....!...............Вместо просто наистина да опитаме да бъдем............. ние!!!.........Добрите хора!!!
„Воистина Возкресе!!!”
- Avramov
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 190
- Регистриран на: 20.12.2008
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
- Кара: ваноса да пее одата на радостта
от Avramov » 08 Окт 2009, 15:48
Мдаа това последното е малко трудно за разбиране, но на втори прочит всичко става ясно и приятно за четене
Aim to be the best, live with the rest!
Re: От автора!
от Eva* » 08 Окт 2009, 22:34
SKISA, както винаги почти кратък, ясен и лаконичен...
И до болка прав!
И до болка прав!
Да караш Peugeot е страст!
13 мнения
• Страница 1 от 1
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани
Последни теми
Facebook
